Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Какъв е бил Сталин като държавник? Най-високия държавен пост Сталин заема чак на 6 май 1941 г., когато става председател на Съвета на народните комисари. Но вярно е и това, че в началото на главозамайващата си кариера е заемал едновременно два отговорни поста — народен комисар по въпросите на националностите и народен комисар на работническо-селската инспекция. Той не си губи времето в утопични според него разсъждения за отмирането на държавата. Макар и да говори за това, както например на XVIII конгрес на партията, казва го в по-друг смисъл: бъдещото отмиране на държавата ще стане чрез всестранното й укрепване и усилване. За „революциите отгоре“ — а след Октомври; той признава само такива революции — е нужна силна, „желязна“ власт, която да не е обременена от разни демократични атрибути. На него никога не му е идвало наум, че при наличие на задължителни алтернативи народът може и е длъжен по пътя на свободното изразяване на волята си да възлага властта на новоизбрани негови представители. Идвайки на власт, Сталин тутакси решава, че това ще е за цял живот. В държавата той издига над всичко апарата, цени най-вече ведомството на вътрешните работи. За твърде кратко време успява да превърне дори партията в специфична разновидност на апарата или може би в държавен идеологически орден.

За Сталин държавата е инструмент на власт, което ще й позволи тя винаги да бъде права. Не стига до тривиалното „Държавата — това съм аз“, но и до 1941 г., без да е още глава на правителството, разполага с абсолютните прерогативи на законодателната;, и изпълнителната власт. Партийно-държавната машина става за Сталин средство, с което да си осигурява несподеляна с никого върховна власт. Този човек никога не е чел „Държавата“ на Платон. Но ако я беше чел, сигурно е щял да остане крайно учуден: по какви стари рецепти е действал! Платон пише: „След като въведат законите, обявяват ги за справедливи към подвластните… а неспазващия ги го наказват като нарушител на законите и справедливостта… Във всички държави за справедливо се смята едно и също, а именно онова, което е изгодно за съществуващата власт. А тъй като силата е в нея, ето какво излиза, ако човек правилно разсъждава: справедливостта навсякъде е едно и също нещо — онова, което е изгодно за най-силния.“ 1222 1222 Платон. Сочинения. Т.3, Ч.1. М., с.107.

А за да смята народът, че само държавата може да определя кое е справедливо, и кое не, отношението към ония, които се съмняват в това, трябва да бъде безпощадно. По стар навик от гигантския поток писма за Сталин: се подбират всеки ден по няколко характерни. Тук много зависи от Поскрьобишев; и апарата му. Но Сталин почти никога не дава повод да се помисли, че държавата е сгрешила. Ето и този път помощникът му слага в папката писмото от роднините на правнука на декабриста Юрий Анатолиевич Пестел, в което пише, че, знаете ли, ето вече десет години е в затвора, няма китка на едната си ръка, съжалете се… Та нали името на Пестел означава толкова много за Русия… Но Сталин отмества това писмо настрана. А ето и други писма:

„Четиримата ми синове, бивши орденоносци и заслужили майстори на спорта братята Николай, Александър, Андрей и Пьотър бяха арестувани на 21 март 1939 г. и с присъда на военната колегия към Върховния съд на СССР осъдени по чл. 58–10 на Наказателния кодекс на по 10 години лишаване от свобода.

Разрешете да бъде оказана на синовете ми милостта да се сражават на фронта.

Сталин слага настрана и това писмо — Берия да се занимава с него. Той знае какъв принцип има „вождът“: държавата без нищо не наказва.

Защо в годините на единовластието на Сталин укрепна тоталната бюрокрация? Защото по време на управлението на самодържеца нашето общество, въпреки изявленията на Сталин, не беше построило „изцяло социализма“, а се намираше само в един мъчителен преходен етап, обременено от множество проблеми. Именно бюрокрацията е способна вместо да решава въпросите и да изглажда противоречията, да ги избутва все по-назад и по-надълбоко. Проблемите на властта, на културата, на обществената мисъл, на човешките права дълги години ни се струваха решени благодарение на бюрокрацията. Във вътрешен план държавата стимулираше по всякакъв начин разрастването на бюрокрацията: все повече нарастваше нуждата от надзиратели, подбудители, контрольори, цензори, плановици, нормировчици, инспектори. Външнополитическата ситуация също спомагаше за процъфтяването на бюрокрацията: колкото повече поражения търпеше революционното движение, толкова повече се засилваше опасността от война, толкова по-оправдани изглеждаха мерките по „затягане на гайките“. И ето че в страната се очерта главният победител — бюрокрацията, притиснала задълго идеята, партията и народа. А в храма на бюрокрацията свещенодействаше главният й жрец — „великият Сталин“. Всъщност „вождът на народите“ се беше превърнал в персонално олицетворение на тоталната бюрокрация. Изригналата от октомврийския кратер революционна лава е изстудена от ледения повей и равнодушието на Сталиновата бюрокрация. Ще минат дълги години до времето, когато историята ще извади старите полици и ще поиска да й се изплатят.