Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Утвърждаването на Сталиновия цезаризъм спомагаше не само да се засилват тоталитарните тенденции и свързаните с царизма традиции, но и обществото да изпадне в състояние на всеобщо заслепление, да се вкорени вярата, че социализмът трябва да бъде именно такъв, че истинското предстоящо процъфтяване е възможно само ако се върви по този път. Постепенно името на Сталин става почти мистично: то внушава едновременно ужас и любов, страх и преданост, покорност и обожаване. Бюрократичната машина, функционираща в такава атмосфера, още повече превръща човека в незабележимо „винтче“.

На баналните възражения „ами то при Сталин «имаше оправия», «вяра в утрешния ден», «безпрекословно изпълнение на плановете», «бавно, но видимо подобряване на жизненото равнище»“ може да се отговори по следния начин: бюрократично-казармената насока на живота, свързана с постоянната заплаха от наказание и репресии, е достатъчно внушителна, за да поддържа икономическите структури, производството, функционирането на всички държавни институции в рамките на утвърдените, „спуснатите“ планове. Мисля, че и днес (това е само едно абстрактно разсъждение), дигнете ли заплашително над отделния човек, над ръководителя, над предприятието дамоклевия меч на сталинската разплата — планът ще бъде изпълнен без никакви възражения. На всяка цена. По-точно — със страшната цена на загубеното човешко достойнство, на живот в атмосфера на страх, на мълчание и сляпо подчинение. Но кой би се съгласил днес на това?

Най-чудовищното изчадие на Сталиновия бюрократизъм става всесилният апарат на наказателните органи, който и до XX конгрес на партията се отчита само пред един човек. Нещата не опират дори само до насилието, олицетворявано от тези органи, а до проникването им във всички пори, клетки на държавата — политически, икономически, културни, идеологически. Сталин слага кръст на почти всички най-добри традиции, създадени от Дзержински, макар че и тогава законността често е била подменяна с „революционна целесъобразност“.

Твърде печално обстоятелство в нашата история е фактът, че революционният радикализъм на болшевиките, възприет до голяма степен по принуда, често залага само на насилието. Вярно е, че много пъти това е било необходимо. И все пак прибягването до насилие се превръща неусетно в норма, в обикновено явление, в законен акт. Дори Ленин не се е въздържал (в редица случаи) от призиви към терор. На 20 юни 1918 г. е убит от есер членът на Петроградския комитет на РКП(б) и комисар по печата, пропагандата и агитацията В. Володарски (М. М. Голдщайн). След една седмица Ленин изпраща в Петроград писмо до Зиновиев, Лашевич и други членове на ЦК на Руската комунистическа партия (болшевики), в което пише:

„Др. Зиновиев! Едва днес чухме в ЦК, че в Питер работницитеискали да отговорят на убийството на Володарски с масов терор и че вие (не Вие лично, а питерските цекисти или пекисти 1163 1163 Цекист — член на Централния комитет, пекист — член на Петроградския комитет на партията. — Б.пр. ) сте ги задържали.

Протестирам решително!

Ние се компрометираме: заплашваме с терор дори в резолюциите на Совдепа (Съвет на работническите, селските и червеноармейските депутати — б.пр. ), а на дело спирамереволюционната инициатива на масите, която е напълноправилна.

Това не е въз-мож-но!

Терористите ще ни смятат за мухльовци. Времето е архивоенно. Трябва да се насърчават енергията и масовостта на терора против контрареволюционерите и особено в Питер, чийто пример е решаващ.

Привет!

Този случай не е епизодичен. В революцията и годините на гражданската война са пролети реки от кръв. Съотечественици, руси, обитатели на една и съща земя се унищожават един друг с ожесточение. Тогава тези неща за всички са били напълно естествени. Дори за Ленин:

„Свияжск, за Троцки (дата не е поставена).

Благодаря, оздравяването ми върви превъзходно. Уверен съм, че смазването на казанските чехи и белогвардейци, както и поддържащите ги кулаци кръвопийци, ще бъде образцово безпощадно.

„Образцово безпощадното“ сподавяне на всяка съпротива ще стане едва ли не най-важната проява на революционност, на обичайна социална практика.

Онова, което Ленин допуска само в „архивоенно време“, когато всичко виси на косъм, по-късно се разглежда като „революционна норма“. Дори тогава, когато защитата и укрепването на революционните завоевания завършват с успех, терорът не е изпратен в архива на историята. С усърдието на Сталин и обкръжението му репресиите против собствения им народ стават обичайнапрактика.