Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин „нарязва“ произволно етапите и граничните моменти в движението и развитието. Мисля, че ако беше живял още някоя и друга петилетка (макар да е страшно човек и да си помисли такова нещо!), той сигурно би обявил построяването на комунистическото общество за свършен факт, така както беше провъзгласил пълното построяване на социализма. Представата му, че след като е създадена социалистическа база на обществения строй, е нужно само да се „дооправи“ Надстройката, пораждаща у хората усещането, че тъкмо страната, където все още съществуват многобройни крайно трудни проблеми, където се извършват кървави чистки, където всички са равни в бедността си и където всичко е централизирано — тъкмо тя е оня идеал, към който са вървели болшевиките. Такива твърдения неволно формират изкривени възгледи за социализма. Сталин издига в закон изпреварването на търсенето в сравнение с производството и с това дава да се разбере, че постоянният недостиг на най-елементарното е закономерност на социализма. Догматичните му възгледи в областта на правото са свързани с неговото опростено разбиране за същината на законността. Според Сталин законността е само неотменимост на санкцията на принудата, на наказанието за всяко нарушение на съветските закони. Въпросите на правовата култура, единството между права и задължения на гражданите и отчитането на властите пред представителните органи на властта се приемат за неактуални.

Обществените науки са принудени, общо взето, да мълчат. Примитивното коментиране не само задушава живеца на науката, но и рязко ограничава „пространството“ на нейното влияние. От края на 30-те години е позволено да се коментира само казаното от Сталин. Всички учени — от новаците в обществознанието до академиците — се въртят около едни и същи, кажи-речи, теми на „изследванията“ си: ролята на Сталин за развитието на икономическата наука; значението на труда на Сталин „Икономически проблеми на социализма в СССР“ за развитието на философските науки; Сталин за теорията за държавата и правото; решаващият принос на Сталин за развитието на военната наука и т.н. Успях да открия в библиотеките (но те, разбира се, не са всичките) около 550 (!) книги и брошури на аналогични теми, написани от 1945 до 1953 г. Научната мисъл попада в клещите на примитивния догматизъм. Може само да предполагаме колко истински таланти са увехнали, изсъхнали и затрити, без да имат възможност да се изявят пълноценно с нови концепции, идеи, книги и открития. Мумиите на догматизма са тежки като олово и смачкват много и много таланти. Ние още не знаем пълния размер на щетите, нанесени от сталинизма върху интелектуалния потенциал на обществото.

Сталиновият догматизъм нанася голяма вреда на естествените и техническите науки. Спряно е за дълги години развитието на генетиката и е предадена на остракизъм кибернетиката. Защото при оценката на новите сфери и новите идеи в научното познание от областта на естествените и техническите науки се подхожда към тях от вулгарно-политически позиции, ако не и с явно невежество. „Ловът на космополити“ обрича още по-безнадеждно науката на изолация, на догматично обезличаване. Статии от типа на „Космополитизмът в служба на империалистическата реакция“ (Известия, 18 април 1950 г.) убиват всяко желание за поддържане на научни контакти с чуждестранни изследователски центрове. Никак не е безопасно за който и да е съветски учен да бъде споменато името му в чуждестранно научно списание или да бъде поканен на международен конгрес.

Опитите за механично пренасяне на Сталиновите формули на „диалектиката“ във въпросите за развитието на биологията, както чудесно показва това например Дудинцев в „Белите одежди“, са равносилни на самоубийство за науката. Или по-точно казано, не самоубийство, а покушение с цел убийство. Ако нещата бяха продължили така още пет или повече години, науката, голямата наука рискуваше да отскочи далече назад.

В тези условия, доловили прагматичното изискване на Сталин („в науката е нужен неотложен практически резултат“), бързо изплуват на повърхността типове като Лисенко. Тогава именно се появяват в печата разгромяващи статии, бичуващи „раболепните“ съветски морганисти. Например в статията на доктора на биологичните науки Глушенко. „Реакционната същност на вайсманизма“ се охулват съветските учени генетици Дубинин, Филипченко, Колцов и Серебровски и се превъзнася академик Лисенко, разобличил „жалката практическа дейност“ на съветските привърженици на Морган в доклада си „За положението в биологичната наука“. За Сталин естествените и техническите науки са всъщност област от алхимията, нещо загадъчно и тайнствено, свързано с постиженията, на непознатото ново. За него главното в науката е организацията. И често се отнася скептично към едни или други съобщения за научни постижения и открития, ако не може да ги разбере. „Вождът“ вярва, че е възможно да се прави наука и в ГУЛАГ. От същите хора, които му изглеждат опасни и не са способни да преминат на догматичните релси на сталинизма и които унищожава безжалостно или натиква в безбройните лагери. Това са стотици талантливи личности и сред тях са А. К. Гастев, Н. И. Вавилов, Н. А. Невски, Н. П. Горбунов, И. А. Теодорович, О. А. Ермански, А. И. Муралов, Н. К. Колцов, Н. М. Тулайков, Г. А. Надсон, А. Н. Туполев, В. М. Мясишчев, В. М. Петляков, С. П. Корольов, И. Т. Клеймьонов и много други.