Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Мършав, с болезнен вид човек, парадиращ с износения си костюм, той всъщност повече от другите цени земните блага. Силно изразено у Суслов е „бариерното“ мислене: да не допуска, да не разрешава, да не дава, да не позволява, да спира. Страхуваха се от него всички. Тридесет и пет години, като се почне от 1947 г., командва идеологията в ролята си на секретар на Централния комитет. Твърде много направи за циментирането на догматизма в съветското обществознание не само при Сталин, но и след него. За десетките години работа в Централния комитет главният идеолог на партията не можа обаче да предложи поне една запомняща се горе-долу ведра идея или концепция. През целия си живот този човек е бил пазител на Сталиновите догми, а по-късно, когато отритва Сталин, не престава най-всеотдайно да помага за консервирането на неговите стари митове. Именно Суслов беше и до смъртта на Сталин един от най-настървените пропагандисти на Сталиновите трудове, на „Краткия курс“, който неусетно въпреки всички усилия губи своята „идеологическа сила“.

След войната постепенно става ясно, че този „шедьовър“ е изчерпал възможностите си за идеологично въздействие върху хората. Настъпва не само застой, но и широко задушаване на обществознанието. С брошурите си „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ и „Икономическите проблеми на социализма в СССР“ Сталин се опитва да инжектира нещо ново в общественото съзнание. Реагирайки на многобройните писма, предизвикани от труда му за езикознанието, дава по свой начин широка гласност на някои от отговорите във „В отговор на другарите“ Сталин подчертава, че „марксизмът не признава неизменни изводи и формули, задължителни за всички епохи и периоди. Марксизмът е враг на всякакъв догматизъм“ 1147 1147 Сталин, И. В. Марксизм и вопросы языкознания. М., 1953, с.55. . Че марксизмът е враг на догматизма, с това не можем да не се съгласим. Но в дадения случай Сталин, и това е естествено за него, приравнява своето „учение“ с марксизма. Новите му трудове, а те са писани за него от видни тогавашни учени и той само ги „фризира“ по сталински, са също така дълбоко и безнадеждно догматични както и всичко написано по-рано от него.

За да бъда справедлив, ще отбележа, че след Ленин Сталин е един от малцината ръководители, работили в повечето случаи самостоятелно по статиите, речите и книгите си (с изключение на най-късните му „трудове“). Сега нямам предвид съдържанието им. Наистина съществуват подозрения, че в редица случаи е копирал от други автори много от идеите и постановките в „Основи на ленинизма“ и „Към въпросите на ленинизма“. Но почти винаги е писал сам трудовете си. След него тази традиция замира: донякъде Хрушчов, но особено Брежнев и Черненко само „озвучават“, и то невинаги разбираемо, написаното от други. В Съединените щати например се знаят имената на „спичрайтерите“ (писачи на речи), подготвящи речите на президентите. Очевидно в това няма нищо осъдително. Но когато някои започват да издават многобройни томове свои съчинения, които едва ли са прочели дор…?!

Опитът на Сталин да съживи в края на живота си закостенялото обществознание се оказва закъснял. Съдбата му е оставила твърде малко време за това. Колкото до труда му „Марксизмът и въпросите на езикознанието“, пропагандната машина все още успява да организира съответния шум около него, появяват се многобройни публикации, брошури и цикли от лекции, привличащи вниманието към неотслабващата „гениалност“ на „вожда“. Все пак трудно е на пропагандистите да отговорят убедително на въпроса, защо стареещият „вожд“ в залеза на дните си се е захванал с езикознанието, една сравнително тясна област от науката. Само специалистите, разбира се, са можели да забележат, че „вождът“ явно е сгрешил, критикувайки доста неприемливите възгледи на академик Мар, които не се ползват с популярност в средите на езиковедите. При това не са били малко ония, които са знаели, че брошурата е написана до голяма степен от академик Виноградов. Опитите на Сталин да разгледа между другото и някои методологични въпроси (база, надстройка, класовост, език, мислене и др.) на много места създават впечатление за нещо не само примитивно, но и наивно. Набъркването му в една твърде специална област на науката не довежда, както е очаквал, до забележимо съживяване на обществените науки, не дава желания импулс за нарастване на славата му като „теоретик“.

С по-голямо усърдие той се готви за икономическия си труд. Както в предишната си брошура, и тук „вождът“ остава верен на катехизисния принцип: въпроси и отговори. Въпроси за икономическите закони, за стоковото производство, закона за стойността и много други. Формално трудът е подготвен като бележки върху икономически въпроси във връзка с ноемврийската дискусия от 1951 г. и с оценката на проекта за учебник по политическа икономия, който пише Шепилов с малка група учени. Сталин е вече стар и малката книжка с обем около 100 страници, излязла в края на 1952 г., няколко месеца преди да умре, се подготвя от други. Наистина болният „вожд“ както винаги основно „преорава“ няколко пъти текста и устно съобщава на авторите препоръките си. Но много от постановките в брошурата отразяват съвсем ясно личното догматично мислене на диктатора. Например по отношение на колхозното производство той както и по-рано упорито представя желаното за действителност. В тази област проличава съвсем неприкрито неговата пълна некомпетентност и абсолютно непознаване на селското стопанство. По негово настояване в брошурата е включен такъв фрагмент: „Държавата може да се разпорежда само с продукцията на държавните предприятия, докато с колхозната продукция като тяхна собственост се разпореждат само колхозите. Но колхозите не желаят да предлагат своите продукти иначе освен във вид на стоки, в замяна на които желаят да получат нужните им стоки.“ 1148 1148 Сталин, И. В. Экономические проблемы социализма в СССР. М., 1952, с.40. Нима не е знаел, че колхозите с нищо не се разпореждат, че положението на това поробено съсловие, в каквото е превърнала селяните неговата аграрна политика, се е влошило до краен предел, отвъд който го чака само пълна безизходица?