Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталинизмът дава субективно изопачен отговор на въпросите, които историята поставя пред първата страна на социализма след смъртта на Ленин. Основани върху силата, командата, еднопосочното мислене, безапелационното тълкуване на историческите дадености, теорията и практиката на сталинизма спъват реализирането и възтържествуването на социалистическите идеали. Най-страшният недъг на сталинизма е, че не човекът като личност е в центъра на стремежите на обществото, а държавата като машина, която възвеличава само един човек. В Сталиновите „преобразования“ изчезва хуманната същност на ленинизма. Мястото на човека се заема от безличния апарат. Това отдавна е било забелязано. Преминалият на позициите на антисъветизма бивш комунист Виктор Серж пише в книгата си „Съдбата на една революция. СССР 1917-1936“, че Сталин е създал държава, „за която човекът нищо не значи“ 1127 1127 Serge, V. Destin d’une revolution. URSS 1917–1936. Paris, 1937, p.323. . Днес виждаме, че такива твърдения, които по-рано ни се струваха еретични, са близки до истината. В книгата си „Сталин“ Борис Суварин отбелязва, че вече „пет години след смъртта на Ленин Сталиновата концепция за социализма по своята същност е загубила вече много поради бързото бюрократизиране на партията, държавата и всички институции“ 1128 1128 Souvarin, B. Stalin. Paris, 1977, p. 422–499. . Тези хора са познавали сталинизма отвътре. Неприемането на сталинизма ги довежда до диаметрално противоположни на социализма позиции. Но отделни техни разсъждения, анализиращи сталинизма като феномен, не са лишени от проницателност.

Сталин и сталинизмът приемат като нещо естествено култа към упражняваното от държавата насилие. Но още Хегел отбелязва, че „съдбата разполага с по-голяма сфера на действие, отколкото наказанието…“ 1129 1129 Гегель. Философия религии. В 2-х томах. Т.I. М., 1975, с.127. . Впрочем Сталин никога не е успял да разбере Хегел. „Вождът“ никога не е можел и да помисли, че сталинизмът ще се окаже след време в канавката на историята.

Способен възпитаник на духовното училище, а после и на семинарията Йосиф Джугашвили по-бързо от другите усвоява постулатите на догматичното богословие. Като всяко знание богословието, въпреки създалата се у нас представа, носи доста полезна информация — историческа, социална и нравствена. Джугашвили обаче харесва в богословието самата „опаковка“ на знанията, систематизирането им, дори съществуващата в него известна хармония. Сигурно не е вярвал кой знае колко в съдържанието на много от догмите, те често са му се стрували наивни, но заедно с това е съзирал в тях и нещо, което прехвърля мост към светския живот. Това нещо е взаимната връзка между знанията и вярата.

В писанията на Климент Александрийски, Кирил Ерусалимски, Григорий Ниски и други богослови, чиито книги чете навремето младият семинарист, него най-вече го занимава идеята: няма вяра без знание, както и знание без вяра. Формулата за взаимната връзка между вярата и знанията изпъква в съзнанието му обикновено в следния вид: вярата предхожда знанието, знанието идва след вярата. Той помни думите на учителя по богословие: „Всеки човек е по природа догматик, тъй като вярвавъв възможността да открие истината дотогава, докато се убеди в безполезността на усилията си. Защото истината се съдържа именно във вярата“ — обобщава наставникът му.

На бъдещия „вожд“, кой знае защо, най-много му допадат богословските съчинения на Хомяков и книгата на Силвестър, ректора на Киевската духовна академия, „Опитът от православното догматично богословие (с историческо излагане на догмите)“, където се твърди, че в Светото писание има истини, които църквата трябва да признава навсякъде и всякога.

Всичко това е останало нейде далече-далече назад, преди многото превратности в живота му. „Символите на вярата“ някак си незабелязано са се разтворили във всекидневието на светския живот и Джугашвили-Сталин още преди революцията надали би могъл да каже нещо смислено за богоосъзнаването, за притчите Соломонови, за откровението на Йоан Богослов или за посланието на Юда. Всичко това е отнесено неумолимо от времето и понякога не му се вярва, че е можело да стане свещеник. Но все пак нещо неуловимо остава в неговото съзнание. Сталин винаги е смятал, че съществуват доктрини, които имат значение на неоспорими истини. Може би и ние също вярваме и дори сме убедени в това. Но след като става такъв, какъвто е, той проявява склонност да абсолютизира тези истини, особено ако са негово „откритие“. Много се съмнявам, че е вярвал във всичко, което е твърдял. Но пък другите са вярвали на думите му. Днес ние знаем това съвсем точно.