Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

За догматизма в Сталиновото мислене стана вече дума. Но догматизмът ме интересува като една от опорите на сталинизма, като най-важния му атрибут, оказал се способен да отведе обществознанието, а после и обществото в теоретична и духовна безизходица. Сталин притежава огромна способност да умъртвява едни или други положения на марксизма и да ги превръща в мумии на вкаменената и изопачена истина. В това отношение той е ненадминат майстор.

Например той пропагандира навсякъде, където може, своето разбиране за „окончателната победа на социализма“. Като използва Лениновите идеи относно наличието на всичко необходимо за построяването на социализма в нашата страна, в труда си „Към въпросите на ленинизма“ Сталин цитира няколко пъти „модификации“ на своите определения. И най-накрая стига до основната си дефиниция: „Окончателната победа на социализма е пълна гаранция, че са невъзможни всякакви опити за интервенция, а следователно и за реставрация, защото всеки що-годе сериозен опит за реставрация може да бъде направен само при сериозна поддръжка отвън, само при поддръжка от международния капитал.“ 1130 1130 Сталин, И. В. Соч. Т.8, с.64. За да покаже абсолютната правота на собствената си формула и че е очистена от всякакви грешки, той демонстрира колко невярно разбират този въпрос опонентите му. За целта цитира Зиновиев: „Под окончателна победа на социализма трябва да се разбира най-малко: 1) унищожаване на класите и следователно 2) премахване на диктатурата на една класа, в дадения случай диктатурата на пролетариата… За да си изясним още по-точно как е у нас в СССР през 1925 г., трябва да се разграничат две неща: 1) осигурена възможност да се строи социализъм — такава възможност да се строи социализъм напълно е допустима, разбира се, да се създаде и в рамките на една отделна страна и 2) окончателно построяване и укрепване на социализма, тоест осъществяване на социалистическия строй, на социалистическото общество.“ 1131 1131 Пак там, с. 66–67.

Всички по-нататъшни разсъждения на Сталин са посветени на усилията му да докаже, че Зиновиев не вярва достатъчно и е капитулант. Схоластиците биха могли да му завидят за майсторството да издирва слабите места, които са в разрез с неговата единствено правоверна теория. Навремето средновековният геолог Тома Аквински е виждал един от главните проблеми на познанието в това, дали дейността господня се извършва на основата на свободната божия воля или в основата на тази дейност е разумът господен, на който е подчинена и волята божия. Схоластиците са можели десетки години да спорят кое стои по-високо: вътрешната „светлина“ на разума или „светлината на благодатта божия“ и на „Светото писание“. Сталин не се впуска в изясняване на такива „дреболии“; той търси всички, които не вярват в построяването на социализма. Но тъй като никой не се опълчва против създаването му и не възразява по принцип против тази възможност, за генералния секретар особена важност придобиват отсенките, нюансите, тънкостите. И тук именно проявява цялото си остроумие и същевременно догматизма си. Заострянето на вниманието върху греховете на опозиционерите — Сталин е забелязал това — винаги прави силно впечатление на слушателите и читателите. В дадения случай той така и постъпва:

„Строителство наслуки, без перспектива, строителство на социализъм, без да е възможно да се построи социалистическо общество — такава е позицията на Зиновиев. Ами че това е гавра с въпроса, а не разрешаване на въпроса!“

Читателят трябва да знае, че Зиновиев е изказвал само съмнения, от които впрочем скоро се освобождава. Той прекалено тясно е свързвал съдбата на руската революция с международната обстановка. Това е разбираемо — бил е председател на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал.

„Капитулиране пред капиталистическите елементи в нашето стопанство — сипва още масло в огъня Сталин — ето накъде води вътрешната логика в аргументацията на Зиновиев.“

Но нищо подобно не казва и дори не е и помислял да каже Григорий Евсеевич. Той само говори за вероятността като за нещо възможно и за нейната противоположност. Сталин обаче отива още по-далече:

„Не е трябвало да се взима властта през октомври 1917 г. — ето до какъв извод стига вътрешната логика в аргументацията на Зиновиев“ — заключава той.

Партията критикува „новата опозиция“ за редица погрешни изводи, но това не е давало основание Сталин да постави Зиновиев (а заедно с него и съидейниците му) от другата страна на политическата барикада. Той не е можел (и не е искал) Да разбере, че много от неточните, а понякога и погрешни изказвания се правят в кипежа на полемиките, на яростния спор и се диктуват от желанието на Зиновиев да раздуха затихващия пожар на световната революция. Да, отдаден всецяло на работата си в Коминтерна, Зиновиев често абсолютизира оценките си. За Сталин обаче тези „забележки“ са не просто обект на другарска критика, а повод да „удря“, да „разгромява“, да „ликвидира“.