Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Когато Сталин оцелява на поста генерален секретар и след XIII конгрес на партията, той бързо изгражда свой собствен възглед върху властта: никакви алтернативи! Нито политически, нито обществени, нито личностни. Особено личностни! И в края на краищата се справя не само с Троцки, но и с цялото Лениново обкръжение. Когато след войната Берия започва да шушне на Сталин, че след неговата смърт Кузнецов ще претендира за поста генерален секретар, а Вознесенски за длъжността председател на Министерския съвет, реакцията е недвусмислена. Разсъдлив както винаги, Сталин разбира, че реална алтернатива за неговото място може да бъде намерена в лицето на Политбюро и на Централния комитет като колективно ядро на партията. По пътя на политическите манипулации, интриги и орязване на Централния комитет той го превръща в послушен съвет от съгласяващи се за всичко с него, който започва да събира все по-рядко и по-рядко. От името на Централния комитет работи неговият апарат — партийната канцелария от бюрократи. И докато самодържецът е жив, всякакви алтернативи на властта му ще бъдат изключени.

В крайна сметка сталинизмът започва да олицетворява отрицание на всичко, което не съответства на представите на „вожда“. В безалтернативността на идеите, на политическите и социалните концепции е скрит един от най-дълбоководните извори на сегашното ни тежко състояние. Сталинизмът не е само духовна или социална болест. Той е антипод на общочовешките ценности, разцвет на авторитаризма. Като отстранява от живота на обществото всякакви алтернативи, Сталин не се заблуждава. Той прави това напълно съзнателно. „Вождът“ разбира, че алтернативните идеи или концепции могат незабавно да поставят въпроса за отстраняването му от заеманите постове.

Сталинизмът се превръща в своеобразна извънцърковнарелигия… В него може и трябва само да се вярва, с него човек трябва само да се съгласява, да коментира одобрително постулатите, провъзгласени от „вожда“. А с оглед на това изискване задължително е и на партията да се гледа като на свещен, монашески орден, където господства един-единствен върховен магистър. Колкото и документи да прерових, от 30-те години нататък не можах да открия никакви следи от публично несъгласие със Сталиновите догми. За укрепване на единомислието още през 1927 г. Централният изпълнителен комитет на СССР приема Сборник от закони, в чиято първа глава е поместен придобилият печална слава член 58-и с неговите осемнадесет „модификации“. 1118 1118 Уголовный кодекс (кодексы РСФСР). М., 1938, с. 26–32. Няма съмнение, че държавата трябва да защитава интересите си. Но когато другомислието се окачествява на практика като „антисъветска пропаганда или агитация“ и се наказва най-сурово, верността — на думи или на дело — спрямо идеологията на сталинизма става, както изглежда, единственият начин за приспособяване и оцеляване, макар често и това да не помага, ако мечът на беззаконието е вече вдигнат над главата на набелязаната жертва. Всички са длъжни безпрекословно да вярват в Сталиновата теория, в неговите призиви, изводи и оценки. Манипулирането на общественото съзнание довежда до това, че милиони хора вярват на всичко, което казва „вождът“, или трябва да си дават вид, че вярват. А той твърде често не казва истината за действителността.

Например в доклада си „За резултатите от първата петилетка“ пред обединения пленум на ЦК и ЦКК на партията, състоял се на 7 януари 1933 г., той по много показатели представя желаното за действителност. Когато твърди, че в селското стопанство петилетката е изпълнена за четири години, не споменава нито дума за страхотния глад, покосил живота на милиони хора, свежда преизпълнението на плана само до създаването на повече от 200 хиляди колхози и 5 хиляди совхози (в това отношение „преизпълнението“ е наистина тройно!). Твърди, че „партията е постигнала разгром на кулачеството като класа, макар то да не е все още доунищожено“ 1119 1119 Сталин, И. В. Вопросы ленинизма…, с.416. . И всички вярват, че така трябва, че това е върховна истина в марксизма! В действителност това е кощунство.

Оттогава сталинизмът започва да разрешава само „революция отгоре“, да разглежда всички реформи само като плод на „върховното политическо ръководство“. Появява се огромна пропаст между истинската социална активност и имитирането на активност. Активността изцяло се организира: какви възгласи да се скандират на общосъюзния форум на комсомола и на профсъюзите; какъв „почин“ и къде да се обявява; кой и каква реч да държи на предизборното събрание; какви и колко портрети трябва да има в колоната на манифестиращите; колко „доброволци“ да се изпратят от района за „ударното строителство“, кога и за какво да се рапортува — всичко това се решава „горе“… Хората свикват постепенно с мисълта, че за тях има кой да се грижи. Те само са длъжни да „одобряват“, да „приветстват“, да „поддържат“. Разбира се, при много процеси очевидно винаги ще бъдат нужни елементи на организираност, но те трябва да вървят ръка за ръка с гражданската активност, със социалната отговорност, с неподправената инициатива, със способността за творческа обществена дейност.