Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Преходът от мир към война винаги е труден. Но и преходът от война към мир не е лесен. Особено в такава обстановка, каквато се създава в Съветска Русия след гражданската война и чуждестранната интервенция. Думите „разруха“, „запуснатост“, „глад“ далеч не предават изцяло степента на сътресението, деформацията, разпадането на обществото в началото на 20-те години. Русия е огромен революционен остров в море от враждебни държави. Отвътре страната се разтърсва от конвулсиите на метежите и мълчаливата съпротива против новия ред на цели губернии и околии. Може би никой по-добре от Ленин не е разбирал, че новата власт се натъква на огромен проблем, от чието решаване ще зависят съдбините на Съветите, но тази власт дава и може да даде за момента много малко на работника и на селянина. „Военният комунизъм“ не е в състояние да осигури провъзгласените права на труд, почивка, социални грижи и образование. За да се избегне перспективата за един „просяшки комунизъм“, предвещаващ пълен крах, са нужни енергични, смели идеи и смели крачки. По онова време само партията можела да ги осъществи. Тя е оня духовен и политически стожер, около който продължава да се мята в треска животът. В началото на 1921 г. повече от 20 хиляди ядки обединяват над 730 хиляди комунисти. Почти една четвърт от тях са в редовете на Червената армия.

Истински мозък на страната става Централният комитет на партията начело с Ленин. По онова време численият му състав не е голям. Например X конгрес избира ЦК в състав 25 членове и 15 кандидат-членове. Незначително се увеличава Централният комитет и на XI конгрес, последния конгрес, ръководен непосредствено от Ленин: 27 членове и 19 кандидат-членове. По времето на Ленин пленумите на Централния комитет се провеждат обикновено един път на два месеца. В състава му се формира ядро главно от московски партийни работници, върху които пада основната тежест на текущата работа — въпроси в областта на стопанското и военното строителство, създаване на тесни връзки с националните отряди на партията и определяне на курса по отношение, да речем, на „децистите“ 130 130 Децисти — привърженици на „демократическия централизъм“ — през 1920 г. фракция в РКП(б), ръководена от бившите „леви“ комунисти В. В. Осински, Т. В. Сапронов, В. Н. Максимовски и др. Децистите са против единоначалието в ръководството на предприятията, застъпват темата за неограничена колегиалност, противопоставят „властта по места“ на централните й органи, искат свобода на фракциите и групировките в партията. и „работническата опозиция“ 131 131 Работническа опозиция — фракционна групировка в РКП(б) (1920–1921 г.), която считала за висша форма на организация на работническата класа не партията, а профсъюзите и предлагала да им се предаде управлението на народното стопанство. Участници — А. Г. Шляпников, М. К. Владимиров, А. М. Колонтай, Ю. Х. Лутовинов, С. П. Медведев и други. , осъществяване на новата икономическа политика (НЕП) и т.н. При това някои членове на „неформално“, „неинституционно“, както бихме казали сега, ядро често се присъединяват към едни или други групировки, „платформи“, фракции… всичко е ново, необичайно. Партията е управляваща, властта й — реална. Ето защо от политическите позиции, моралните качества и професионализма на влизащите в ръководното ядро на партията партийни работници твърде много е зависело.

Ленин е единственият избиран единодушно в състава на ЦК от всички следвоенни конгреси — X, XI и XII (макар на последния да не присъствал). Влиянието му, примерът, опитът, решенията, теоретичните трудове, цялата линия на поведението му са уникални по силата на интелектуалното си въздействие върху Централния комитет на партията и неговото ръководно ядро. Това всички почувствали особено остро, когато Ленин заболява.

На 17 април 1923 г. в организационния отчет пред XII конгрес на партията Сталин подчертава: „Вътре в ЦК има ядро от 10–15 души, които дотам са се обиграли в ръководенето на политическата и стопанската работа на нашите органи, че рискуват да се превърнат в особен род жреци по ръководство. Това може и да е добре, но има и своята много опасна страна: тези другари, след като са натрупали голям опит в ръководенето, може да се заразят от самомнение, да се затворят в себе си и да се откъснат от работата сред масите… Ако нямат около себе си бъдещи ръководители от новото поколение, свързани тясно с работата по места, тези висококвалифицирани хора ще имат всички шансове да закостенеят и да се откъснат от масите.“ 132 132 XII съезд Российской коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1923, с.60-61. Така говори Сталин, докато Ленин е жив. Съдържанието на тази част от доклада е пронизано от Лениновата идея за постоянно обновяване на ръководното ядро. След петнайсет години еволюцията във възгледите му ще го отведе до съвсем други изводи, макар че дори през 1937–1938 г. често ще изказва правилни мисли, а ще постъпва диаметрално противоположно. Но тогава, в началото на 20-те, дуализмът в думите и делата му още не прозирал. В доклада, развивайки мисълта си за ръководното ядро на партията, съставено фактически от съратници и ученици на Ленин, Сталин формулира мисълта си по следния начин: „Ядрото вътре в ЦК, така обиграло се вече в ръководната работа, остарява, нужна му е замяна. На вас ви е известно какво е здравословното състояние на Владимир Илич; знаете, че и останалите членове на основното ядро на ЦК доста са се поизносили. А нова смяна още няма — ето там е бедата. Много трудно се създават партийни ръководители: нужни са за това години, 5–10 години, повече от десет; много по-лесно е да се завладее една или друга страна с помощта на кавалерията на другаря Будьони, отколкото да се шлифоват 2–3 ръководители от низините, можещи в бъдеще действително да станат ръководители на страната.“ 133 133 XII съезд Российской коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет, с.61.