Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Внимателният анализ на дейността на Сталин през ония години показва, че отстъпва по качества на мнозина партийни лидери. Като теоретик не е нищо повече от един популяризатор, не изпъква с ораторско изкуство, което е важно в моменти на исторически революционни сътресения; никой не може да каже за него, че това е сърдечен и добър човек. Явно Сталин е лишен от ония морални качества, които причисляваме към добродетелите. Но той притежава нещо друго, което не притежават Зиновиев, Каменев, Троцки, Риков, Томски, Бухарин и други вождове на революцията и на младата социалистическа държава. Сталин неочаквано за мнозина проявява рядка целенасоченост и всеотдайност в името на конкретната идея. При преследването на поставените от ръководството цели волята, настойчивостта, твърдостта и решителността му правят впечатление на хората, с които работи. Не може да не се забележи, че като ръководител Сталин се формира в значителна степен през годините на гражданската война: почувствал какво значи власт, схванал механизма й в центъра и в периферията, уверил се, че натискът, хващането за гушата, принудата в критичните моменти са в състояние да дадат желаните резултати.

Много от партийните ръководители принадлежат към интелигенцията или, както веднъж саркастично подмята Сталин (вече в края на 20-те години), „са писатели“. Той никога не развива публично тази своя мисъл, най-вече защото Ленин е също и „интелектуалец“, и „писател“, и „емигрант“. Но гениалността му е толкова голяма, че Сталин, макар по-късно да издига концепцията за „втори вожд“, който винаги е бил „редом с Ленин“, не е смеел никога да отправи каквато и да било лична пряка критика срещу действителния, безспорния вожд на партията и революцията. Когато Ленин го критикува (по въпросите за „автономизацията“, монопола на външната търговия, работата по фронтовете и по други въпроси), Сталин обикновено се съгласява мълчаливо с Лениновите аргументи. Духовната, интелектуалната власт на Ленин над Сталин е очевидна.

Кой знае дали, ако смъртоносната болест не беше издебнала толкова рано Владимир Илич, Сталин нямаше да се оформя по-нататък като ръководител от „втори-трети“ ранг на някой от партийните или съветските постове?! Кой знае? Ще повторя още веднъж: изследователят има право да противопостави своя хипотеза на свършеното от съдбата. Макар че за много от нас, сега вече знаещи, повечко за тоя човек, самата мисъл за Сталин като ръководител (от какъвто и да било мащаб) предизвиква болка и протест.

В решителния момент оня тънък „интелектуален пласт“, наричан Лениновата гвардия, не се оказва на нужната висота и позволява на един човек с диктаторски, цезарски наклонности да узурпира властта в партията и в държавата. Те се смятали ленинци, но в критичната минута се оказали неспособни да изпълнят последната воля на единствения вожд на нашата революция. Как и защо е станало така? Защо не е била реализирана друга алтернатива? По този въпрос дълго още ще спорят философи, писатели, историци. А заедно с това реката на времето ще продължава да ни носи събития и на нас ще ни остава само да ги анализираме. Миналото не е театър на сенките: там царува не мимолетното, а необратимото.

Всеки човек стои пред вратата на собствената си съдба. Какво има зад тая врата, как ще мине през нея, какво го чака зад прага й и какво в даден момент ще стане драма в живота му — никой точно не знае. Тук няма предопределение, но все пак… След края на гражданската война можел ли е някой да помисли, че в плеядата от блестящи революционери — съратници на Ленин — се намира и човекът, който ще стане негов приемник, без да е по-талантлив, по-умен и по-изпъкващ от другите? Можел ли е самият Сталин, докато Ленин е още жив, дори да си представи, че именно той ще застане начело на партията, а фактически и на огромната страна и на целия народ? Можел ли е някой да предположи тогава, че по стечение на обективни и субективни обстоятелства, неосъществени решения и случайни зигзази на историята Сталин ще бъде издигнат на най-високия връх на властта в гигантската държава? Едва ли. Най-вероятно е и самият той, докато Ленин е още здрав, да е гледал само да не отпадне от задружната и твърде издигната по своето интелектуално и нравствено равнище кохорта на Лениновите съратници.

Каквито и да са времената — на исторически обрати, на народни вълнения, на революционни катаклизми, — животът продължава да тече в безбройните сплитания на съдбата на човека с неговите надежди, трагедии, радости и разочарования. При решаващата роля на народните маси в крайна сметка лидерът, ръководителят, вождът винаги играе важна роля. Това, че начело на революцията застава такъв общопризнат вожд, какъвто е Ленин, създава максимално възможната по онова време увереност, оптимизъм, своеобразна сигурност срещу нелепи случайности. На хората им се струвало, че така ще бъде и по-нататък.