Колийн Маккълоу - Жените на Цезар (Част I - Сервилия)

При което Катул захвърли кристалната чаша на пода и излезе.

Цезар остана за миг загледан в розовата локва, която се беше образувала на пода. Най-накрая стана, отиде до килера, извади парцал и избърса виното. Щом докосна с пръст чашата, кристалът се пръсна на стотици парченца, затова Цезар внимателно забърса стъкълцата с парцала, нави го и го изхвърли. Намери си друг парцал и довърши чистенето.

— Добре, че хвърли чашата на земята — сподели Цезар пред майка си на другия ден, след като мина през дома си, за да поиска благословията й.

— Цезаре, как можеш да се радваш? Много добре знам за коя чаша става дума… Знам и колко пари си дал за нея.

— Продадоха ми я за чаша от планински кристал, но се оказа, че кристалът е имал пукнатина.

— Ами иди си поискай парите.

Цезар направи кисела гримаса.

— Майко, майко, кога най-после ще се научиш? Въпросът няма нищо общо с парите, които съм дал. Просто чашата е била дефектна, а аз не искам нищо дефектно в дома си.

Аврелия наистина не го разбираше, затова смени темата.

— Пожелавам ти успех, скъпи сине — целуна го тя по челото. — Няма да ходя на Форума, ще те чакам тук.

— Ако изгубя, майко — закани се той с усмивка на уста, — ще има доста дълго да чакаш! Ако изгубя, изобщо няма да мога да се върна.

С тези слова той напусна къщата, облечен в жреческата си тога на алени и моравочервени райета. Подире му вървяха стотината му клиенти заедно с цяла тълпа жители на Субура. По целия Вик Патриции нямаше прозорец, от който да не се покаже някоя женска глава да му пожелае късмет.

Аврелия го чу отдалеч как се провиква към почитателките си:

— Някой ден късметът на Цезар ще стане пословичен!

Аврелия седна зад масата си и се захвана със своите безкрайни изчисления на сметалото от слонова кост. Но така и нищо не записа на хартията пред себе си, дори не можеше да си обясни какво изобщо е пресмятала цяла сутрин.

В интерес на истината Цезар не се забави чак толкова; по-късно Аврелия щеше да научи, че е отсъствал шест часа. Когато победоносният му глас се дочу откъм атрия, краката й се подкосиха и тя не можа да стане.

— Пред тебе е новият върховен понтифекс! — похвали се той.

— О, Цезаре! — възкликна Аврелия и се разплака.

Нищо друго не би го изненадало повече, защото през целия си живот нито веднъж не я беше виждал да плаче. Усмивката му угасна, той затръшна вратата зад себе си, помогна на майка си да се изправи, прегърна я и на свой ред се разрида.

— Не си плакала дори заради Цинила — изрече най-накрая.

— За нея плаках, но никога пред теб.

Цезар извади кърпа, за да избърше лицето си, след което изтри и нейните сълзи.

— Ние успяхме, майко, успяхме! Аз съм все още на арената с меч в ръка.

Аврелия успя да се усмихне.

— Колко души чакат в приемната?

— Нямам представа, във всеки случай много.

— Убедително ли спечели.

— Всички седемнайсет триби гласуваха за мен.

— Дори тези на Катул и Вация?

— В техните триби спечелих повече гласове, отколкото се събраха за двамата, взети заедно. Можеш ли да си представиш?

— Това се казва сладка победа — промълви Аврелия. — Но защо?

— Един от тях трябваше да се откаже. Двамата поделиха гласовете помежду си — обясни Цезар. Беше се успокоил и можеше да посрещне хората в приемната. — Освен това като млад съм бил жрец на самия Юпитер, а Сула ме лиши от длъжността. Върховният понтифекс също принадлежи на Великия бог. Моите клиенти държаха доста обстойни речи пред събранието още преди изборите и не млъкнаха, докато не гласува и последната триба. — Цезар отново се ухили. — Казвах ти, майко, изборите са нещо повече от подкупи. Навярно сред всички, които гласуваха, не се намира и един, който да ме е смятал за лош избор: аз винаги съм принадлежал на Юпитер.

— Точно това най-лесно би могло да се обърне срещу теб. Можеха да решат, че щом някой е бил фламен Диалис, а вече не е, ще донесе по-скоро нещастие на града.

— Не! Хората винаги чакат някой да им обяснява как да се държат спрямо боговете. Аз просто се сетих да го сторя преди другите. Всъщност те изобщо не се бяха сетили.

Метел Сципион беше напуснал държавния дом, където живееше върховният понтифекс, още след като се ожени за Емилия Лепида, а бездетната Лициния, съпруга на покойния Метел Пий беше умряла преди него. Жилището на върховния понтифекс беше празна.

Естествено никой от присъстващите на погребението на Прасчо не беше достатъчно нетактичен, та да напомни необичайните обстоятелства около неговия избор: Пий беше посочен навремето за върховен жрец от самия Сула, и то заради жестокото му заекване — една от грозните шеги на Сула, които продължаваха десетилетия след смъртта му. Заради заекването на понтифекса всяка религиозна церемония минаваше при голямо напрежение, защото всички се притесняваха ще успее ли Пий да изговори правилно всяка молитва до края на ритуала. Ако една-единствена дума беше произнесена неправилно, всичко трябваше да започне отначало.