Колийн Маккълоу - Жените на Цезар (Част II - Весталките)

— Той е приятел, не ми е удобно да искам от него.

— Да, разбирам те. Но на твое място бих преглътнал гордостта си. Е, аз пък и не съм Юлий. На един Юлий винаги му е трудно да бъде длъжник другиму, нали?

— Именно. И все пак Марк Крас сам ми предложи, така че ми е по-лесно.

— Подпиши ми пълномощното, Цезаре, и да си вървя. Няма за кога да ми поръчваш вечеря, а аз умирам от глад. Освен това Рутилия ще се притесни.

— Ако си гладен, Пизоне, ще те нахраня — предложи Цезар, но се залови да пише. — Никой от прислугата няма да те издаде, че си идвал.

— Не, имаш си достатъчно грижи.

Писмото беше написано, навито, запечатано с разтопен восък и подпечатано с пръстена на Цезар.

— Няма защо да прескачаш отново през оградата, след като има и врати. Весталките вече са се прибрали в спалните си помещения, ще минеш през приемната им.

— Не мога — обясни Пизон. — Оставих ликторската тога отвън.

— Много съм ти задължен, Луций — напомни му Цезар, след като излязоха в градината. — Бъди спокоен, че няма да го забравя.

Пизон тихо се изсмя.

— Не е ли прекрасно, че римските лихвари не са съвсем наясно с отношенията между римските благородници? Можем да се бием като петли помежду си, но когато някой чужд човек се опита да ни оскубе перата, затягаме редици. Никога не бих оставил на онези гнусни създания да сложат ръка върху моя братовчед!

Юлия си беше легнала, затова на Цезар му се спестяваше едно мъчително сбогуване. Майка му беше достатъчно труден събеседник и без това.

— Трябва да сме благодарни на Луций Пизон — рече Аврелия. — Ако беше жив, вуйчо ми Публий Рутилий щеше да одобри постъпката му.

— Със сигурно щеше… Милият старец.

— Ти ще трябва доста да поработиш в Испания, за да се издължиш.

— Знам как точно да успея, майко, затова не се притеснявай. А междувременно ти ще си в безопасност. Дори някой изрод като Бибул да прокара закон, според който лихварите могат да изискват дълговете си от роднините на длъжника, няма страшно. Още тази вечер ще се видя с Марк Крас.

Аврелия го стрелна с поглед.

— Мислех, че никога няма да го сториш.

— Той сам ми предложи.

„Бона Дея, Бона Дея, благодаря ти! Твоите змии ще имат мляко и яйца цяла година!“

Но това, което Аврелия изрече на глас, бе:

— Значи е истински приятел.

— Докато отсъствам, функциите на върховен понтифекс ще изпълнява Мамерк. Дръж под око Фабия и внимавай черната птичка да не се превърне отново на Катон. Бургунд знае какво да сложи в багажа ми. Аз ще преспя във вилата, наета от Помпей. Той няма да се оплаче от малко компания, убеден съм, че доста скучае.

— Значи не си бил ти любовникът на Муция?

— Майко! Кога съм ходил за последен път в Пицен? Ако толкова се интересуваш кой е бил, помисли за някой пиценец.

— Тит Лабиен? Богове!

— Как ги разбираш тия неща! — Цезар обгърна с длани лицето й и я целуна. — Грижи се за себе си.

Прескочи оградата на дома си дори с по-голяма лекота, отколкото го бяха сторили Клодий или Пизон. Аврелия остана известно време да гледа след него, но накрая се прибра. Навън беше студено.

Марк Крас пак си беше там, където Цезар очакваше да го открие: в канцеларията си зад Мацелум Купеденис. На светлината на няколко лампи и доколкото очите му на петдесет и четири годишен човек позволяваха, Крас неуморно се трудеше, увил врата си с шал и наметнал одеяло през раменете си.

— Ти наистина заслужаваш всяка сестерция, която печелиш — похвали го Цезар, който толкова безшумно бе проникнал в стаята, че Крас чак подскочи на стола си.

— Как влезе?

— И аз зададох същия въпрос на Луций Пизон тази вечер. Той прескочи оградата на вътрешната ми градина, а аз насилих ключалката.

— Луций Пизон е прескачал оградата у вас?

— За да избегне събирачите на дългове, които слухтят около къщата. Част от кредиторите ми — онези, които не ми бяха препоръчани нито от теб, нито от моя приятел от Гадес Балб, — са се явили днес пред Пизон и са пожелали той да им предаде държавната ми субсидия.

Крас се облегна на стола си и потърка уморените си очи.

— Ти си наистина човек с късмет, Цезаре. Получаваш провинцията, която искаш, а накрая най-нетърпеливите ти кредитори отиват да се оплакват на братовчед ти. Колко искаш?

— Истината е, че не знам.

— Все трябва да знаеш!

— Това беше въпросът, който забравих да задам на Пизон.

— Типично! Да беше някой друг, щях да те изхвърля в Тибър и да си плюя на късмета, че те познавам. Но някак си усещам, че един ден ти ще бъдеш по-богат от Помпей. Колкото и от високо да те пуснат, все падаш на краката си.