Колийн Маккълоу: Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

— И как ще се прояви този път късметът на Цезар?

— Най-напред ще ми позволи да се сдобия с бърз платноход. Ще ми намери и два екипа от най-добрите гребци на разположение в Гадес. Няма да вземам багаж, няма да вземам и животни. Пътници ще бъдем само ние тримата с теб и Бургунд. И след това ни остава да изчакаме силен югозападен вятър — усмихна се доволно Цезар.

— Нищо и никаква поръчка — отвърна му с най-сериозно изражение Балб. Той почти никога не се усмихваше; от достопочтените гадески банкери с безупречно финикийско потекло не се очаква да подхождат с лека ръка към сериозните житейски проблеми. Балб не биваше да се смее, той трябваше да поддържа образа си на спокоен и делови човек с бърза мисъл, блестящ интелект и неограничени практически способности.

Цезар вече се беше запътил към вратата.

— Отивам да намеря подходящ кораб. Ти ще избереш добър капитан, който може да води кораб в открито море, далеч от брега. Ще плаваме по най-прекия маршрут: през Херкулесовите стълбове, спираме за храна и вода в Нови Картаген и продължаваме през Балеарските острови и протока между Сардиния и Корсика. По вода пътят е хиляда мили, а не можем да разчитаме на благоприятни ветрове, каквито са съпътствали писмото на Помпей. Разполагаме само с дванайсет дни.

— Значи повече от осемдесет мили от единия изгрев до другия. Не бих казал, че поръчката ти е лесна за изпълнение — заключи Балб.

— Не е лесна, но е възможна, стига да не ни изненадат ветровете. Но ти се довери на моя късмет, Балбе, а аз ще се доверя на боговете! Ще принеса щедри жертви на морските лари и на богинята Фортуна. Те ще се вслушат в молитвата ми.

Боговете наистина се вслушаха. Как успя Цезар за пет часа да уреди всички въпроси в Гадес, дори предприемчивият Балб не можеше да проумее. Цезаровият квестор беше способен младеж, който с огромно желание се зае да организира транспорта по суша на огромното движимо имущество на началника си; военната плячка отдавна беше поела по Домициевия път към Рим, придружена от легиона, с който Цезар възнамеряваше да проведе триумфалното си шествие. Цезар беше изненадан, че сенатът лесно се е съгласил да му разреши триумф, дори добрите люде не бяха възразили; писмото на Помпей обаче обясняваше мотивите им. Защо да му отказват, след като тъй или иначе триумфът му няма да се радва на необходимия блясък. Шествието нямаше да се запомни с нищо хубаво. То дори можеше и да не се състои, ако Цезар не получеше разрешение да се яви задочно на изборите и се принудеше да предаде империума си предварително. Но дори в противния случай датата, насрочена от Целер за триумфа — юнските иди, съвпадаше с очакваното завръщане на войската. Цезаровите легионери трябваше буквално след пристигането си на Марсово поле да се строят за победното шествие. Войниците щяха да са изтощени, не оставаше време да се подготвят платформите с бойните сцени, нито пък имаше кога да се подреди плячката, изобщо това далеч не беше триумфът, за който би мечтал. Така или иначе най-големият проблем бе да се завърне в Рим преди юнските нони. Трябваше да се моли за силен югозападен вятър!

Вятърът наистина духаше откъм югозапад, ала в никакъв случай не беше силен. Морските течения помагаха на гребците, платното от време на време се изпъваше, но пътуването се превърна в мъчение. Цезар и Бургунд налягаха зад греблата по четири тричасови дежурства на денонощие, което радваше екипажа, също както го радваше и непринуденото отношение на клиента. Балб и капитанът притичваха по палубата натоварени с амфори вода и с качествено испанско вино.

Когато капитанът изведе кораба до италианския бряг, и то точно при устието на Тибър, всички на борда изкрещяха от радост, след което натиснаха едновременно веслата и все едно се надпреварваха, влязоха с шеметна скорост в пристанището на Остия. Пътуването по море бе отнело точно дванайсет дни, а корабът хвърли котва в италийски води два часа след изгрев-слънце на третия ден от юни.

Цезар остави на Балб и Бургунд да се разплатят с капитана, хвърли се на бърз жребец и препусна към Рим. По-далеч от Марсово поле не можеше да отиде, затова се налагаше да намери подходящ човек, който да намери и да повика Помпей. Решението беше взето след дълъг размисъл, тъй като Цезар рискуваше да засегне Крас. Но Помпей беше прав: той имаше по-голяма нужда от Цезар, отколкото Крас, затова имаше и повече основания да му се притече на помощ. Освен това Крас беше стар приятел, някой ден щеше да научи истината и щеше да се успокои.