Колийн Маккълоу: Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

Някой им е прошепнал, че ти пътуваш със скоростта на вятъра, защото прибягнаха и до още една уловка — ако случайно се явиш в Рим преди юнските нони, Целер пожела от Сената отсега да насрочи дата за твоя триумф. Не скъпеше хвалебствия за това, каква чудесна работа си свършил като провинциален управител. След което предложи да проведеш своя заслужен триумф на юнските иди! Всички намериха идеята за превъзходна, затова предложението мина без проблеми. Да, очаква се ти да триумфираш осем дни след крайния срок за кандидатиране за изборите. Чудесно, нали?

Затова, Цезаре, ако все пак се добереш в Рим преди юнските нони, ще трябва да помолиш Сената да ти позволи да се явиш на изборите задочно. Не можеш да прекосиш померия, за да предложиш лично кандидатурата си, защото така все едно се отказваш от империума си и съответно няма да можеш да проведеш триумфа си. Нека допълня, че Целер изрично напомни на сенаторите закона на Цицерон, според който на кандидатите за консулство се забранява да участват в изборите задочно. Любезно предупреждение според мен на добрите люде, че няма да уважат молбата ти да се кандидатираш „ин абсенция“. Хванали са те за топките, както ти сам се изрази навремето, а следователно са ме хванали и мен. Ще се постарая да разубедя овцете в Сената — ама те защо изобщо слушат хора, които не могат с нищо да се похвалят — да ти позволят да се кандидатираш задочно. Доколкото знам, Крас, Мамерк Лепид и мнозина други имат същите намерения.

Най-важното е да пристигнеш в Рим преди юнските нони. Богове, дали ще успееш, дори ветровете да отведат моя кораб възможно най-бързо до Гадес? Надявам се вече да се намираш някъде по Домициевия път, пратил съм и сухопътен куриер, който да те пресрещне, в случай че вече си тръгнал.

Трябва да успееш, Цезаре! Имам жестока нужда от помощта ти, дори не ме е срам да си го призная. Навремето успя да ме измъкнеш от една изключителна заплетена ситуация, без да нарушаваме закона. Това, което имам предвид, е, че ако не успееш този път да ми помогнеш навреме, ще се наложи да събера войниците си. Не искам да се стига дотам. Ако го допусна, историята ще ме запомни като втори Сула, а погледни как всички в днешно време го ненавиждат. Никак не е приятно хората да те мразят, нищо че Сула точно от това никога не се е притеснявал.

Писмото от Помпей пристигна в Гадес на двайсет и първия ден от месец май. Случи се така, че и Цезар се намираше по това време в Гадес и получи лично писмото.

— От Гадес до Рим по суша за хиляда и петстотин мили — разсъждаваше той пред Луций Корнелий Балб Стария, — което означава, че не бих могъл да стигна в Рим до юнските нони дори да изминавам по сто мили на денонощия. Проклети да са добрите люде!

— Никой не може да пропътува сто мили на ден — съгласи се дребничкият банкер, силно разтревожен от новината.

— Аз бих могъл да го сторя, ако разполагам с добра колесница и поне четири мулета. Но за целта трябва да мога да сменям редовно животните — заяви Цезар. — Така или иначе, пътуването по суша е невъзможно. Ще трябва да се кача на кораб.

— Сезонът не е подходящ за подобно плаване. Писмото на Великия го потвърждава. След пет дни от североизток ще ни връхлети буря.

— Така е, Балбе, но аз съм човек с късмет.

Цезар наистина беше човек с късмет. Дори когато всичко се объркаше, този вълшебен късмет в последния момент проработваше и го спасяваше. Всъщност Цезар сам изковаваше късмета си благодарение на непоколебимото си желание за успех. Сякаш му бе достатъчно да прецени какво точно трябва да стане, и вече беше в състояние да диктува волята си на естествените и свръхестествените сили. Изминалата година се беше превърнала в най-опияняващото, най-окуражаващото преживяване в целия живот на Балб, който следваше Цезар из цяла Испания. Кой би си помислил, че Цезар ще се довери на атлантическите ветрове, за да изненада варварските племена, които винаги са гледали на океана като на непробиваема защита? Но ето, че римляните не се уплашиха. Корабите отплаваха от пристанището на Олизипон и скоро след това легионите връхлетяха врага. След това дойде пътешествието до далечния Бриганций, където ги чакаха баснословни съкровища. Местното население за пръв път се сблъскваше с непознат народ и само за няколко месеца възприе влиянията на средиземноморската култура. Как се беше изразил Цезар? Не го правел заради златото, а заради мисълта, че разширява римската власт. Какво толкова ги отличаваше тези римляни, малоброен народ, пръкнал се от едно нищо и никакво градче, застанало по пътя на солта из Централна Италия? Кое им позволяваше да помитат всичко пред себе си? Не беше подходящо да ги оприличиш на стихийна морска вълна; по-скоро бяха като мелничен камък, който бавно и търпеливо смила всичко под тежестта си. Римляните никога не се отказваха.