Лорънс Гарднър - Конспирацията срещу Магдалина

Фулда, най-големия просветен център във Франкската империя по времето на Карл Велики. Рабан бил

известен като най-ученият мъдрец на времето си и се говорело, че като познавач на светите писания,

каноничния закон и литургията нямал равен на себе си. Най-великто му произведение “Житие на св. Мария

Магдалина”, се състои от петдесет глави, подвързани в шест тома и богати на цветни илюстрации. В тях се

съдържа много от написаното за Магдалина през IV век, когато император Константин полага основите на

римокатолическата църква, изместила по-ранните форми на християнството.

Книгата започва така:

Съзерцателният живот на благословената Мария Магдалина, именована с

благоговение избраница на Христос, и от Христос силно възлюбена.

В началото на ХV век манастирско копие на ръкописа на Рабан е открито в Англия, в Оксфордският

университет. Няколко години по-късно, през 1448 г., Уилям от Уейнфлийт, епископ на Уинчестър и

министър на Англия при крал Хенри VI, основава там Магдалинското общежитие – сега Магдалинински

колеж. Посветен на Мария, колежът бил един от първите, където се преподавали науки, а ръкописът

“Магдалина” и до днес се съхранява там.

По-рано произведението на Рабан е цитирано в Chronica Majora на Матей Парижки ( Matthaei

Parisiensis ). Той е бил монах в абатството “Св. Олбънс” и събирал писания за своя игумен, Джон де Селиа,

от около 1190 г. Ръкописът на Рабан е споменат и в Ecclestiacticorum Historia Literaria Basilae в Оксфорд.

През 70-те години на ХV век, скоро след основаването на Магдалининския колеж в Оксфорд, в

Кеймбридж под патронажа на Хенри Стафърд, херцог Бъкингам, било възстановено образователното

общежитие за бенедиктински монаси, по-късно известно като Бъкингамски колеж. Постепенно наред с

монасите започнали да приемат и миряни. В епохата на Тюдорите, вследствие на предприетото от Хенри

VIII разпускане на манастирите, колежът станал собственост на лорд Томас Одли. През 1542 г. той

посветил колежа на Мария и го нарекъл Колеж на св. Мария Магдалина. На този етап лорд Одли намерил

начин да разграничи ясно своя колеж от сродната му институция в Оксфорд. Използвайки своето име,

преименувал Магдалининския колеж в Кеймбридж в Модлински, каквато е и традицията до наши дни.

Във фонетично отношение това изопачаване не било прецедент, тъй като Мария вече била спомената

като Мария Модлина в “Книгата на Марджъри Кемп (1438) – “Запомни, дъще, каква е била Мария

Модлина, Мария Египетска, св. Павел и много други светци, които сега са на небето”. Добре известен на

лорд Одли, този духовен дневник на Норфълкската мечтателка е известен като първата публикувана

автобиография на английски. Въпреки неграмотността на авторката, поради което е сурово критикувана,

книгата е забележителен летопис на бурния живот в Англия от ХV век.

И тъй, освен с многото църкви на Мария Магдалина в Англия, страната може да се похвали с

посветени на нея колежи и в Оксфордския, и в Кеймбриджския университет. Няма съмнение, че докато

римокатолическата църква се старае да отстрани Мария Магдалина, дори да очерни името и завинаги, тя е

дълбоко почитана в някои кръгове на духовенството в Англия – от бенедиктинците в Оксфорд до техните

братя в “Св. Олбънс”.

Почти същата е ситуацията във Франция – където Рабан Мавър е бенедиктински абат, и в Италия,

където основната заслуга се пада на Джакопо ди Вораджине, доминиканец. Дори по-рано, на църковния

събор в Троа, където става официалното признаване на Ордена на тамплиерите, френският цистерциански

абат Бернар от Клерво въвежда в устава му клетва за вярност към Мария Магдалина. Френския крал Луи ХI

(1461-1483) настоява, че Мария Магдалина е сред династичните предци на френския кралски род, а скоро

след Френската революция доминиканския монах отец Лакордер издава едно особено интересно и

съдържащо нова информация произведение, озаглавено “Св. Мария Магдалина”.

На този фон изниква въпросът защо учените монаси, действайки в разрез с църковните свещеници,

ентусиазирано са се посвещавали на Мария Магдалина. Отговорът е ясен: защото са били учени и въпреки

че става дума за привидно религиозна тема, се интересували предимно от документираните факти.

Епископите пък били заинтересовани само от доктрината и тъй като те я определили, не придавали такава

значимост на историческите данни. Фактически, когато през 1662 г. папа Григорий ХV въвел Congregatio