Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

На Боб, с обич

Хю забеляза лодката, докато беше само точка на хоризонта. Заслонил очи с длан, той наблюдаваше как тя се приближава към острова. Зад кърмата й се извиваше широка пенлива дъга. Успяло да пробие влажната мъгла, слънцето блестеше като ослепителен меч над водите на залива.

Около него се стрелкаха стотици птици, заети с обичайното сутрешно търсене на храна. Чайки с прибрани опашки, кафяви ноди и рибояди, стиснали риби в дългите си клюнове. Едра фрегата описваше концентрични кръгове над чайките, търпеливо оглеждайки водата за плячка. В един момент прибра перата на опашката си назад, отвори човка и се понесе стремително надолу. Но Хю отдавана бе престанал да се вълнува от акробатичните изпълнения на представителите на местната фауна.

Пантата с високи бордове пореше стремително вълните. Появата й го изненада, тъй като имаше още няколко дни до поредната доставка на провизии. Хю се взря в тъмния силует на руля. Приличаше на Раул, най-вече по начина, по който се привеждаше напред, а ръката му лежеше на ръчката на газта.

Хю остави брезентовата торба с инструменти на влажната земя и тръгна надолу. Черната скала беше плътно покрита с бяло-сиви ивици от птичи изпражнения, които правеха лавата опасно хлъзгава, но той познаваше всяка извивка на каменните стъпала. Жегата беше неописуема.

Когато слезе на брега, Раул вече беше там. Моторът тихо боботеше, а пантата се поклащаше на няколко метра от естествения кей — гладка, издадена в морето скала, която вълните покриваха на всеки няколко секунди.

— Амиго! — извика Раул и зъбите му блеснаха под слънчевите очила.

— Здрасти, каубой — извика в отговор Хю и се закашля. От доста време не беше разговарял с когото и да било.

Раул беше облечен в чисти и безупречно изгладени къси панталони в цвят каки и тъмносиня фланелка с инициалите на националния парк „Галапагос“ над лявото джобче. Върху гъстата му черна коса закачливо бе накривена бейзболна шапка с емблемата на „Янкис“.

— Отбих се да те видя — подвикна той. — Нещо ново?

— Нищо особено.

— Мислех, че вече ще си напълно изперкал… — Английският на Раул беше почти перфектен, издаваха го единствено някои странни словосъчетания.

— Още не съм, но работя по въпроса.

— Е, как се чувстваш като отцепник?

— Като какъв?

— Отцепник, или както там му викате… — повтори Раул.

— Отшелник — поправи го Хю.

— Е, как е? — внимателно го погледна Раул.

— Добре.

— Докарах ти два чимбука — посочи Раул бидоните с питейна вода, привързани за средната седалка. — Помогни ми да ги свалим.

Хю скочи в лодката, развърза единия бидон и го вдигна на рамо, но залитна под тежестта му като пиян моряк. Без малко да падне във водата.

— Не така — спря го Раул. — Хвърли ги зад борда и ги бутни до килима. После ще ги издърпаш.

На езика на изследователите „килим за посрещане“ се наричаше гладката, заливана от вълните скала, използвана за пристан. Раул също познаваше техния жаргон вероятно защото от дълго време им помагаше и открито се възхищаваше от работата им.

В крайна сметка Хю успя да пренесе бидоните до скалата и ги издърпа нагоре, до началото на пътечката. Когато се върна, целият бе плувнал в пот.

— Искаш ли да ми погостуваш? — попита той. Поканата беше неискрена и коварна, тъй като морето тук беше изключително дълбоко — над трийсет метра, а ако лодката хвърлеше котва до кея, вълните със сигурност щяха да я разбият в скалите.

— Не мога. Отбих се да ти кажа „здрасти“. Как са лудите ти птици? Май ожадняват, а?

— Жегата ги мъчи. Някои вече измират.

Раул поклати глава.

— Колко дни не е валяло?

— С днешния ще станат двеста и нещо. Май двеста двайсет и пет.

Раул подсвирна, запали цигара и отново поклати глава.

Поговориха и за проекта. Раул винаги проявяваше жив интерес към него. Веднъж дори бе подхвърлил, че ако някога се прероди и се върне на земята, това ще бъде единственото му желание: да се установи на някой подобен остров и да изучава птиците. Според Хю младежът просто не знаеше за какво става въпрос: самота, умора и скука, безкрайно редуване на крайности — непоносима жега през деня и невероятен студ през нощта, когато температурата пада с повече от четирийсет градуса, човек зъзне дори в спалния чувал и въпреки изтощението не може да затвори очи. Отстрани някои неща изглеждаха прекрасно, но само отстрани.