Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

— He.

— Обясни ми защо. И защо Хъксли и още някои хора са се съгласили да му изплащат определена сума? С какво ги е изнудвал той?

Хю бръкна в джоба си и извади лист хартия.

— Ето още едно писмо на Матюс, изпратено до братовчедите му — поясни той. — Писал го е в началото на 1858 година, доста време след смъртта на майка си.

— Какво казва в него?

— Описва другите си пътешествия. Между редовете прозира, че за известно време просто е лентяйствал и постепенно е изгубил религиозните си убеждения. Връща се към природата, каквото и да е означавало това по онова време, установявайки се в Саравак.

— Къде е това?

— Малко кралство в северната част на остров Борнео. По онова време е било управлявано от някакъв ексцентричен англичанин на име Джеймс Брук, който имал странни приятели — включително и дяки, прочутите ловци на глави.

— Продължавай.

— Брук е бил щедър човек. Угаждал на всички и за всичко, разбира се, ако имали бяла кожа. Същото се случило и с Матюс, който живял там известно време. Познай още кой е бил сред гостите на губернатора.

— Чакай, чакай! Нима имаш предвид Уолас?

— Точно него имам предвид. Събирали бръмбари и си прекарвали чудесно. Една вечер се напили и затънали в спомени за разни битки. Именно тогава Матюс му разказал за случилото се в планините на Огнена земя.

— Не мога да повярвам!

— Матюс го приема само като интересно преживяване. Няма представа, че по време на този приятелски разговор (силно повлиян от количеството на изпития алкохол) той всъщност е споделил една от най-великите теории в историята на човечеството. Докато Уолас се оказва не по-малък измамник от всички останали. Оценявайки по достойнство чутото от младия Матюс, той измисля версията, че теорията се появила в главата му, докато се мятал в маларична треска. Пише на Дарвин, след като вече знае, че той разполага със същата информация, но по неизвестни причини отказва да я изложи на хартия. След което научава, че Дарвин все пак е представил теорията пред обществеността, обявявайки я за своя. Така се ражда идеята да изкара малко пари. Уолас заплашва, че ако Клуб X не му плати, ще разкрие истината. В същото време членовете на споменатия клуб са принудени да дават пари и на Фицрой, който знае достатъчно, за да им създаде неприятности. Останалото, както се казва, е история.

— Но това означава, че истинският откривател на теорията е един млад шотландец, за когото никой не е чувал! — възкликна Бет. — Който е бил вдъхновен от приказките на някакъв шаман, чиито кости са погребани накрай света!

— Точно така.

Бет помълча малко, после вдигна глава.

— Мислиш ли, че някой ще ни повярва?

— Не забравяй, че разполагаме с доказателства.

Напуснаха заведението и тръгнаха пеш по главната улица на Хоуксхед. Спряха пред стара сграда с олющена мазилка и дървени капаци на прозорците. Над входната врата беше монтиран слънчев часовник, а на каменната плоча под него беше изписано името на основателя, архиепископа на Йорк. Табелата отстрани уточняваше, че тук се е помещавало началното училище на Хоксхед, закрито през 1909 г.

— Гледай ти! — възкликна Хю. — Нека влезем.

Класната стая на приземния етаж изглеждаше такава, каквато е била преди много поколения. Дървените чинове бяха завинтени за пода, по стените имаше черни дъски, а пожълтялата мазилка беше оронена. Хю бързо откри това, което търсеше — дълго писалище, разположено вдясно от вратата. В задната му част беше прикрепен правоъгълен къс стъкло, под който опитна ръка бе гравирала името У. УЪРДСУЪРТ. Кратка обяснителна бележка с подписа на автора уточняваше, че поетът е учил тук от 1778 до 1787 година. Под този текст имаше цитат от „Стихове, написани на няколко мили от Тинтърнското абатство“:

Природата никога не изневерява на сърцето, което я обича.

Хю се усмихна на сентенцията, прегърна Бет през рамо и я поведе към изхода.

— Не съм убеден, че е бил прав — прошепна той.

Тръгнаха по обратния път, взеха колата и подкараха към пансиона. Хю включи радиото и откри станция, която пускаше песни на „Бийтълс“. Караше със смъкнати стъкла, въпреки че очите му се насълзяваха от силния вятър. Бет го поглеждаше от време на време и се усмихваше. Утрешният ден обещаваше да бъде достатъчно дълъг, за да се заловят с писане.