Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

— Ако това е вярно, значи всяко живо същество произлиза от своя предишна no-нисша версия, а всички са свързани помежду си — заключи мистър Маккормик. — Зебрата е свързана с коня, вълкът с кучето. Ами хората? С кого сме свързани ние?

— С маймуните! — не се сдържах аз. — Това е съвсем ясно.

Изрекох тези думи импулсивно, без да се замислям. „После се огледах и очите ми попаднаха на стълбата, опряна до стената на близката колиба. Посочих я с пръст и добавих:

— Вижте тази стълба. Тя представлява света, създаден от Бога. В него има по-висши и по-нисши видове. Ние сме на върха на пирамидата. Маймуните са по-ниско от нас, а вашите скунксове, костенурки и всички останали се намират още по-надолу.

Вождът се усмихна по начин, който никак не ми хареса. Вече бях отбелязал факта, че почти нищо от обясненията му не беше насочено към мен.

— Тази стълба е направена от човека — каза той, после посочи високото дърво наблизо. — А това е светът, какъвто го виждаме ние. Всяко листо е отделно животно, всеки клон — група животни. Нали виждаш как те израстват един от друг, като едновременно с това всички произлизат от един общ ствол?

Аз останах на позицията, че всеки отделен вид е творение на Бога и по тази причина остава непроменим завинаги. Подчертах, че не вярвам в случайността и смятам, че значителните различия между отделните поколения са невъзможни.

Без да отговори на тези думи, вождът се изправи и ни даде знак да го последваме. Събудихме Филос и тръгнахме подире му. Направи ми впечатление, че Оканикут се придвижва далеч по-пъргаво от очакваното. Едва сега си дадох сметка, че жезълът му е всъщност бастун, облечен в кожа за по-добро захващане.

Спряхме пред колибата, чието съдържание беше шокирало Маккормик при влизането ни в селището. Вождът пое горящата факла от ръцете на стоящото наблизо момче и я вдигна над главата си. Вътрешността на колибата беше изпълнена с бели и отдавна изсъхнали кости, подредени по неразбираем за мен замисъл.

Вождът вдигна една от тях — бедрена кост с необичайно големи размери, след което каза, че това животно вече не съществува. Отвърнах, че е съвсем очевидно, но той поклати глава и уточни, че става въпрос за животински вид, който е изчезнал от лицето на земята. Добави, че всички кости са от отдавна изчезнали животни, след което зададе логичния въпрос:

— Как е възможно тогава, ако са верни твърденията ви, че всички видове са създадени от Бога и не подлежат на промяна?

Трябва да призная, че отговорът на този въпрос не беше лесен. Главата ми все още бе замаяна от пурата, а далечните гръмотевици продължаваха да ни стряскат. Започнах да съжалявам, че изобщо дойдохме тук.

После вождът каза нещо, което няма да забравя, докато съм жив. Отведе ни в съседната колиба, където бяха събрани няколко жени с малки деца. Предполагам, че бе нещо като еквивалент на нашите майчински домове. Прекосихме общото помещение и се озовахме в стаичка, в която лежеше само една жена с невръстно дете в ръцете си. Беше тясно, едва успяхме да се поберем.

Бебето спеше със зачервено лице и стиснати юмручета. Вождът изрече няколко неразбираеми за нас слова, които майката посрещна с видима неохота. Джеми поясни, че става въпрос за сваляне на повивките. Вождът повтори нареждането си, този път с по-рязък тон.

Навън отново заваля и тежките дъждовни капки забарабаниха по покрива на колибата.

Парчетата плат бяха отместени встрани и ние насочихме погледи към голото телце на бебето. Сякаш по поръчка, вътрешността на стаичката се озари от ослепителна светкавица, която ни помогна да видим по-добре ужаса, разкрил се пред очите ни. Филос ахна, а мистър Маккормик отвратено се обърна с гръб към постелята. Аз не можех да повярвам на очите си, вероятно защото никога не бях сънувал, че такова нещо може да съществува. Гениталиите на детето бяха деформирани — бяха едновременно женски и мъжки.

— Темаукъл често прави неща, които остават неразбираеми за нас — тихо промълви вождът и ние напуснахме колибата.

След всичко преживяно през тази дълга нощ, а вероятно и поради продължаващата гръмотевична буря никой от нас не спа добре. На сутринта си тръгнахме рано, без да се сбогуваме с вожда, който не се показа. Може би обичаше да си поспива. Джеми ни придружи по обратния път, който съвсем не беше лесен, но го преминахме по-бързо и в почти пълно мълчание. Филос и Маккормик изобщо не отвориха уста. Признавам, че когато пред очите ми се появи старият верен „Бигъл“, закотвен в залива, камък падна от сърцето ми.