Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

Старейшините излязоха да ни посрещнат. Веднага си пролича, че се радват на по-голяма почит от останалите не само по червените наметала, но и по авторитета, който излъчваха. Повечето бяха с дълги бели коси и бради, за разлика от останалите диваци в тази част на света, които не обичат лицата им да са окосмени.

Джеми на няколко пъти повтори една дума, която си остана непонятна за мен. Мистър Маккормик ми обясни, че призовавал главния старейшина на селището на име Оканикут. Той бил Лечителят — нещо като шаман, който се занимава с черна магия и други подобни глупости, — истинският водач на племето. Обикновено не се появявал веднага, а чакал подходящия момент. Забелязах, че мистър Маккормик изрече всичко това с доста нервен тон, за който ми предложи следното обяснение: по пътя насам, само на десетина метра от площада, случайно надникнал в една колиба и видял, че е пълна с кости. „Изтръпнах, като си представих откъде идват те “, уплашено прошепна той.

Скоро домакините започнаха да мъкнат разнообразна храна, а в огнището бяха струпани сухи дърва. Филос бръкна в джоба си и извади кутия кибрит с намерението да запали огъня (ритуал, до който редовно прибягваше при други подобни пътувания), но за негово съжаление той се оказа влажен. Малко момиченце донесе горяща главня и я пъхна под купчината дърва. Междувременно Джеми потъна сред своите хора. До него бе застанала възрастна жена — вероятно майка му, и неколцина младежи, които несъмнено бяха негови братя. Разговаряха оживено, припомняйки си случки от миналото, като непрекъснато издаваха радостни възклицания и се тупаха по гърбовете. После настъпи върховният миг. Като по команда диваците млъкнаха и насядаха около огъня. Вратата на най-голямата къща се отвори и на прага се появи един старец — най-вероятно самият Оканикут, главатарят на племето.

В същия миг, колкото и невероятно да звучи, небето се разтърси от грохота на гръмотевица сякаш за да придаде допълнителна тежест на появата му. Веднага ще ти призная, мамо, че гледката беше впечатляваща. Въпреки напредналата си възраст този мъж в алена роба — висок и строен, с дълга бяла брада — имаше изправена стойка и излъчваше безспорен авторитет. Поздрави Джеми особено сърдечно, след което пристъпи към нас. Филос бе човекът, когото удостои с подчертана почит, свеждайки глава пред него и леко докосвайки ръката му. Когато дойде моят ред, аз вдигнах глава и го погледнах в очите. В тях пламтеше невероятна интелигентност. Трябваше да направя усилия, за да си напомня, че пред мен все пак стои един индианец. В същото време си давах сметка, че и той е обладан от примитивните предразсъдъци, характерни за племето му. На практика той беше техният вожд, което личеше от дългия прът в ръцете му, покрит с тайнствени кабалистични знаци и увит в животински кожи.

Можеш да си представиш смайването ми, когато този човек се обърна към нас на английски. Оказа се, че като дете е бил отвлечен от пирати и останал на кораба им в продължение на няколко години. В един момент започна да говори на друг, неразбираем за нас език — най-вероятно испански или португалски. После отново премина на английски и ни разказа историята на племето, което някога живяло далеч на север, но било принудено да се премести в южна посока, прекосявайки цяла Патагония, за да стигне до тази негостоприемна земя. От всичко това стигнах до заключението, че неговите хора са били прогонени от родните си места от враждебно настроени племена, но Филос ми прошепна, че това най-вероятно е сторила армията на генерал Росас.

После започна угощението. Вместо чинии получихме разцепени кратуни, които домакините непрекъснато пълнеха с разнообразна и непозната за мен храна. Част от нея се оказа изненадващо вкусна, но имаше и блюда, които не посмях да докосна, защото миришеха странно. Всичко това поляхме с някаква подобна на бира течност, отначало горчива, но впоследствие напълно приемлива и с леко опияняващо въздействие.

Това беше най-странното пиршество в живота ми. Вождът Оканикут седеше с разтворена роба върху един камък като на трон, а около него се бяха настанили англичани и аборигени, които общуваха предимно с жестове. Върху лицата им играеха отраженията на пламъците, а над главите им продължаваха да тътнат гръмотевици.

Седях далеч от вожда и не чувах какво говори, но в замяна на това бях съвсем близо до Джеми. В един момент той се наведе към мен и поверително прошепна, сочейки го с пръст: „Той мой баща. “ После добави, че истинското му име било Орунделико (не съм много сигурен дали го изписвам точно) и се впусна в една дълга история, която не разбрах напълно, но горе-долу звучеше така: племето бързо се топяло и било на прага на пълното унищожение. След продължителния си престой в света на белите той силно се надявал, че тяхната мъдрост ще помогне за съхранението на собствения му народ. „Искаш да кажеш, че ние ще му донесем спасението? попитах аз. Джеми отвърна с широка усмивка и енергично закима.