Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

Точно в този момент блесна светкавица, която освети околните върхове, тресна оглушителен гръм. Не се срамувам да призная, мамо, че подскочих и едва не припаднах от страх. Неволно се запитах дали Бог не се е разгневил от подобна ерес. Но старият вожд насреща ни дори не помръдна, спокоен като скала.

— Ние не вярваме, че някакъв бог е създал растенията и животните — продължи той, после докосна ребрата си и добави: — Нито пък мъжа или жената… Според нашите разбирания всичко е започнало много просто. Едно малко създание е поставило началото, от него се е родило всичко останало. Случило се е преди много години, последвали са многобройни промени. С течение на времето малките и многобройни промени раждат голямата.

Съвсем ясно чух как мистър Маккормик изпусна въздуха от гърдите си и промърмори:

— Еразмъс Дарвин!

Вождът очевидно не го чу и спокойно продължи:

— Така едно просто нещо се превръща в много сложни неща. Те се променят и стават още по-сложни. Това е животът. Отначало са съществували само малки животни — като онези, които виждаме в локвичките вода. После се появяват по-големите, които живеят на сушата. Имат крака и очи и си приличат. Те всички са еднакви, ние също. Защото произлизаме от едно и също малко нещо.

— Но как? — прекъсна го мистър Маккормик. — Как е възможно всичко това да се случи без Божията намеса?

Вождът вдигна очи към него, след което премести поглед към Филос, чиито клепачи очевидно натежаваха от умора. Отговори тихо, след кратко колебание:

— Темаукъл.

— Какво?!

Вероятно разбираш, че този отговор силно ни озадачи. Трябваше ни доста време, за да си изясним нещата, и това стана главно благодарение на Джеми, който положи немалко усилия да открие точните думи на английски, докато ние го обстрелвахме с въпроси. Помислих си, че вождът все пак вярва в някакво Висше същество, в някакъв Бог, който е по-елементарен от нашия. Колкото повече го слушах, толкова по-неясни ставаха думите му за мен.

В края на обясненията си той направи жест, който обхващаше селището, планината и навъсеното небе над главите ни.

— Всичко е Темаукъл. Той е това, което виждате, но също и онова, което не можете да видите. Той е птицата в небето и червеят, с който тя се храни. Той е гнездото й, но и клонът, на който се крепи това гнездо.

За момент бяхме озадачени и започнахме да правим предположения. Лично на мен това много ми хареса, защото напомняше игрите на въпроси и отговори, които играехме някога в параклиса. После мистър Маккормик изведнъж подскочи и възбудено изкрещя:

— Природата! Той има предвид Природата!

Открили най-после начин за възприемане на идеята, ние се почувствахме далеч по-добре. Вече беше по-лесно да си обясним онова, което чувахме. Усетил, че вождът няма нищо против прекъсванията, мистър Маккормик моментално го притисна.

— Добре, това е ясно. Но как по-точно действа този Темаукъл?

— Той не действа, а се случва. Много неща се раждат, много умират. Темаукъл позволява на най-добрите да живеят, а на другите — да умрат. Онези, които живеят, раждат деца, които отново са най-добрите. И това се случва много дълго време.

Напрегнах взор в мрака и успях да забележа как мистър Маккормик отмества поглед от вожда и го забива в лицето на Филос сякаш за да прецени реакцията му. Но доколкото успях да забележа, добрият мистър Дарвин беше почти заспал. Главата му час по час клюмаше на гърдите, той се стряскаше и се оглеждаше така, сякаш се чудеше къде е попаднал. Предполагам, изпитваше въздействието на силните пури, с които ни почерпи домакинът. Отново насочих вниманието си към мистър Маккормик, когото никога не бях виждал толкова развълнуван. Предполагам, че и той като мен беше шокиран от тези еретични разсъждения.

В далечината отново блесна светкавица, последвана от глух тътен.

— Нима не сте чували, че морските костенурки снасят яйцата си в пясъка? — попита вождът. — А когато тези яйца се излюпят, стотици малки костенурки се втурват обратно към водата. Птиците убиват повечето от тях, а до морето достигат само най-силните. Именно те продължават рода и раждат нови костенурки. Това е Темаукъл.

Вероятно знаете, че благодарение на дългите си шии жирафите могат да се хранят от високите дървета, а костенурките оцеляват благодарение на къщичката, която носят на гърба си. Същото важи и за скунксовете, чиято отвратителна миризма отблъсква другите животни. Всичко е Темаукъл.