Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

Вниманието на вожда Оканикут видимо отслабна и той потъна в мълчание. После ни в клин, ни в ръкав, попита: „А как изглежда този ваш Бог? “ Филос отвърна, че никой всъщност не го е виждал, но децата най-често си го представят като мъдър старец с дълга бяла брада. Вождът сведе очи към собствената си брада и избухна в гърлен смях. И от този момент нататък престана да слуша.

Замаян от питието и поетия дим, бях готов за сън, но един от туземците се появи с още от тези изключително любопитни пури.

— Представяш ли си? — прошепна Бет, отмествайки листа встрани. — Това е най-странното четиво в живота ми!

— Продължавай! — настоя Хю.

Пушекът ме замая, приспа ми се. Затворих очи, но секунди по-късно тресна такава гръмотевица, че за малко не паднах от камъка, на който се бях настанил.

Погледнах към вожда Оканикут. Стори ми се унил, въпреки че туземците като него рядко изпадат в подобно състояние. Беше се свлякъл назад, подпрял глава на дланта си и отправил невиждащ поглед в далечината. Сигурно е трудно да си водач, дори когато става въпрос за малобройно, захвърлено сред пущинаците племе.

Мистър Маккормик също беше мрачен, може би повлиян от настроението на домакина. Явно беше разочарован от начина, по който вождът възприе разясненията му за християнската религия, които, както се казва, бяха попаднали в глухи уши. Правеше обаче храбри опити да поддържа разговора.

— Вожде, бъди така добър да ни обясниш в какво вярва племето ти — долетя до мен необичайно високият му глас. — Имате ли божества, например Бог на огъня, Бог на дъждовете? Почитате ли дедите си?

Вождът направи знак да му подадат пура, напълни дробовете си с дим и бавно извърна очи към нас тримата, леко присвивайки ги над огъня. Изглеждаше така, сякаш се питаше дали да отговори на въпроса. Добре разбирах неохотата му, особено след като го запознаха толкова подробно с Англиканската църква. В крайна сметка се изправи и прочисти гърлото си.

— Ние не вярваме в такова могъщо божество като вашето — започна той, подбирайки внимателно думите си. — Нашата вяра е по-проста и произтича от опита. Както вече казах, нашето племе беше принудено да напусне родните си земи. Там имахме достатъчно земя за обработване, много слънце. Докато тук е студено и влажно, а животът е труден. Всекидневно се борим за оцеляването си.

Замълча за момент и ни хвърли един любопитен поглед. Може би и той като мен се чудеше на превратностите на съдбата, докарали трима англичани в този мрачен пущинак на края на континента, за да чуят историята на народа му.

— Все пак пазим спомен за по-добрите времена, когато храната беше в изобилие, а слънцето ни топлеше с щедрите си лъчи — продължи Оканикут. — По този начин вярата ни съвпада с това, което познаваме — че животът може да бъде по-добър и народът ни — по-многоброен, но е възможно и обратното: да живеем трудно и броят ни да намалява.

— Разбирам — кимна Филос. — Един труден и жесток живот, който някога е предлагал изобилие. Спомените за него са подобни на тези, върху които се основава и християнската вяра. Спомени за рая, върху които сме изградили един грешен свят, защото първият от нас е бил прогонен от този рай. Нима не разбирате, че и вашата история е същата?

— Може би — кимна вождът. — Но не Бог ни прогони от нашата градина, а други хора.

— Нима не разбирате, че такава е била Божията воля? — попита мистър Маккормик. — Вашите врагове са били нейните изпълнители.

— Защо предпочитате обяснение, което не виждате, когато пред очите ви е друго — по-просто и по-ясно? — отвърна с въпрос вождът. — Ако един мъж хвърли копието си по мен, аз приемам, че това е дело на човек, а не на някакъв Бог. — Замълча за момент, после добави: — Ние не вярваме в това единно цяло, което вие наричате Бог. Не вярваме, че светът е бил сътворен за шест дни. Това е твърде малко време за такава огромна работа. Ние вярваме, че светът се е родил много, много отдавна.

— Но как без Бог? — намеси се Филос. — Кой е положил началото?

— Ние не знаем — отвърна навъсено Оканикут, очевидно недоволен от прекъсването. — А след като не знаем, не задаваме въпроси. Случило се е, и толкоз. Много, много отдавна, когато са се случили още много неща: моретата, планините, островите. Включително и това ужасно място, което наричаме „края на света С времето песъчинките се превръщат в бряг.