Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

— Не съм толкова сигурна — рече Бет.

Няколко минути по-късно тя се изправи, протегна се като уморена танцьорка — с ръце над главата, след което изчезна в палатката си.

Двамата мъже останаха край огъня. Настъпи тишина, която не продължи дълго.

— Знаеш ли — каза Найджъл и кимна в посоката, в която беше изчезнала Бет. — Интересно ми е да я слушам как говори за Дарвин. Мълвата твърди, че има кръвна връзка с него, оцеляла в течение на много поколения.

— Но тя е американка — възрази Хю.

— Да, знам, че няма логика — кимна Найджъл. — Това е само мълва. Някои хора обичат подобни легенди. А тя със сигурност е една жива легенда.

— В какъв смисъл?

— В смисъл на динамика. Кеймбридж, Лондон, Щатите. Невероятно красива, както сам можеш да се увериш. Чете всичко, върши какво ли не. Известно време е била омъжена за Мартин Уилкинсън, един изключително умен човек. Преподавател по история в Оксфорд, блестящ учен с енциклопедични познания, от добро семейство. Светът бил в краката му. Но имал проблеми, страдал от депресия. Невероятен писател и събеседник, но психически нестабилен. Състоянието му се влошило и в крайна сметка стигнали до развод. За известно време бяха в устата на всички.

— А вие… Откога се познавате?

— О, от цяла вечност. Но нещата се раздвижиха едва след развода.

— Искаш да кажеш, че… Излизате заедно?

— Да, но засега без задълбочаване.

— Разбирам. Тук това ще ви е малко трудничко.

Замълчаха. Хю усети, че главата му започва да се върти.

Явно бе прекалил с алкохола. Извини се и стана.

— Не се безпокой за огъня. Остави го да си гори. Наоколо няма нищо, което може да се запали.

Тръгна към палатката си и установи, че краката му са приятно отмалели от алкохола. Обърна се и хвърли поглед към Найджъл — неясна фигура на фона на гаснещите пламъци.

— Между другото, не е зле да окачиш обувките си на пръта пред палатката — подхвърли той. — Без да навлизам в подробности, ще те предупредя, че това райско кътче гъмжи от скорпиони.

Писмото прошумоля в джоба му в момента, в който пропълзя в спалния чувал. Какво пък толкова, по дяволите! Щракна ръчното си фенерче и разпечата плика. Зърна познатия почерк, но бе твърде замаян, за да изчете писмото и да осъзнае, че още веднъж е разочаровал баща си. Разбира се, той едва ли му го казваше директно, но Хю отдавна се беше научил да чете между редовете.

Чарлс Дарвин оседла любимия си кон и пое към имението на Джосая Уеджуд в Стафордшър. Заобиколи отдалеч селцата с тесни калдъръмени улички и бели къщи с тъмни греди в стил „Тюдор“, предпочитайки пътя през полето, който се виеше сред храсталаци и живописни полянки с лайкучка и киселец. Когато стигна гората и пое по пътеката между високите ясени и брези, той пришпори животното и очите му се насълзиха от насрещния вятър.

Никога през своя двайсет и две годишен живот не се беше чувствал толкова съсипан, въпреки че само преди седмица бе на противоположния полюс — щастлив и доволен от похвалите на Адам Седжуик, известния преподавател по геология в кеймбриджкия колеж „Тринити“. В продължение на няколко седмици двамата бяха изследвали урвите и речните корита на Северен Уелс — една блестяща във всяко отношение експедиция. А когато се прибра у дома, там го чакаше предложението, което — като гръм от ясно небе — заплашваше да промени живота му завинаги. И което беше оттеглено в момента, в който бе разпалило най-смелите му мечти. Кой би могъл да издържи на подобно отношение? Сведе поглед към земята под коня. Нищо по-лесно от това да се плъзне по хълбока на Херодот и да се хвърли с главата надолу под копитата му.

От разстояние младият Дарвин изглеждаше доста добре. Макар и възпълен, той беше добър ездач и тялото му се поклащаше в унисон с дългите скокове на галопиращия кон. Беше израснал в Шрусбъри, в семейното имение „Маунт“, строго придържайки се към Светата Троица на провинциалния живот — езда, лов и риболов. Облечен в кафяви кадифени дрехи и ботуши до коленете, той беше по-скоро дребен и определено симпатичен. Имаше високо чело, кестенява коса, топли кафяви очи, доста чувствени устни и нос, който смяташе за прекалено голям. Маниерите му не можеха да се сравняват с прямото и самонадеяното поведение на по-големия му брат Еразмъс. Говореше с леко заекване, наследено по бащина линия, и едва ли можеше да спечели състезание по скоропоговорки. Възприемаха го като представителен, отворен и дружелюбен младеж, който, без да бъде забележителен, един ден със сигурност щеше да се превърне в добър съпруг.