Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

Но външността понякога лъже. Никой не подозираше за амбициите в душата му. Освен няколко близки приятели в колежа и университета малцина знаеха за страстта му към естествената история. Тя го вълнуваше, откакто се помнеше, от момента, в който баща му — Робърт Уоринг Дарвин, му подари две оръфани книжки, принадлежащи на по-големия му брат Чарлс, на когото го бяха кръстили и който беше починал при трагични обстоятелства още като студент по медицина. Едната беше за насекомите, а другата третираше „естествената история на водата, земята, камъните, изкопаемите и минералите — техните предимства, качества и лечебни свойства“. Страстта бе обладала душата му. Тя го бе накарала да зареже часовете по анатомия в Единбург и да започне да броди по брега за раковини и миди, да прекарва дълги следобеди извън стените на колежа „Крайст“ в Кеймбридж, търсейки насекоми в корените на дърветата и дори в дупките на коловете, изтръгнати от различни огради.

Дълга поредица от наставници утоляваха жадната му за знания душа с прозрения за природата, но и с нещо повече — с чувства. Това беше най-прекрасното качество на Седжуик, който се оказа истински романтик — особено когато разказваше как двамата с приятеля му Уилям Уърдсуърт са бродели из Езерната област в търсене на отговорите на природата. По време на геоложките експедиции в Уелс той бе напълнил джобовете си с изключително интересни камъни, шегувайки се с вдигнати към короните на дърветата ръце, че „тежестта му е нужна, за да не полети пред лицето на толкова много красота“. Чарлс помнеше и друг момент: вечерята в „Колуин Ин“, където, седнал пред чиния овнешко и халба бира, великият изследовател бе заявил, че току-що приключилата експедиция ще доведе до коренни промени в геоложката карта, а той, Чарлс, се е представил чудесно. Младежът бе обзет от гордост, каквато никога не бе изпитвал в присъствието на баща си:

А сега препускаше към Меър Хол за предстоящия лов на яребици, който, надяваше се, щеше да прогони чувството на разочарование и срам, и носеше един запечатан от баща му плик. Трябваше да го предаде на чичо Джос. В него имаше рецепта за „терпентинови хапчета“ срещу храносмилателни смущения и кратка бележка, в която се осъждаше „последната глупост“ на сина му да се включи в „изследователска експедиция“ с кораба „Бигъл“, който Адмиралтейството изпращаше на двугодишно околосветско плаване. Капитанът на кораба, темпераментен аристократ на име Робърт Фицрой, бе поискал на борда да има джентълмен, който да повдига духа му по време на плаването с приятни разговори, а мъдрите глави в Кеймбридж бяха издигнали кандидатурата на младия Дарвин. Прочутият професор по ботаника Джоузеф Хенслоу, който го водеше на продължителни разходки покрай река Кам, а по-късно го бе поканил на прочутите си петъчни сбирки, го беше препоръчал на Джордж Пийкок, математик от Кеймбридж и близък приятел на влиятелния главен хидрограф на Адмиралтейството Франсис Бофорт.

Това беше пътят, по който поканата стигна до масичката за писма в просторното преддверие на „Маунт“. Той я прочете, пулсът му се ускори, а ръцете му затрепериха. Но баща му съвсем не сподели ентусиазма му и методично изброи възраженията си срещу подобно пътуване. Що за безполезен и налудничав план? Вероятно много хора са отхвърлили тази покана, преди да бъде отправена към него. Няма ли да попречи на кариерата му? Не е ли време да се установи, след като вече е сменил достатъчно много професии? Чарлс нямаше сили да се противопостави на баща си. За него докторът беше великан в много отношения, но най-много го впечатляваше физическото му излъчване. А той наистина беше огромен — сто и четирийсет килограма, метър и деветдесет, толкова огромен, че едва не премазваше малкия Чарлс в страничната преграда на капрата, докато го мъкнеше със себе си при пациентите си. Чарлс почти не помнеше майка си Сузана, която бе починала, когато той беше едва на осем. В съзнанието му бяха останали тъмната стая, в която тя лежеше прикована в продължение на седмици, а също и роклята от черно кадифе, с която я бяха облекли след смъртта й. Отгледа го баща му. Всъщност го отгледаха двете му по-големи сестри под ръководството на доктор Дарвин — една дистанцирана фигура, която след вечеря с удоволствие наказваше домочадието с двучасови монолози. На деветгодишна възраст му стегнаха багажа и го изпратиха в пансион. Чарлс обичаше баща си и знаеше, че той също го обича. И безкрайният кръговрат продължаваше: Чарлс предлагаше единствено поредица от разочарования, но въпреки това бленуваше за бащиното одобрение и похвала. Когато преди две години безславно бе напуснал медицинския факултет в Единбург, ужасен от операциите без упойка, кръвта и скандалните доставки на трупове за дисекция от мародери, разочарованието в очите на баща му го бе пронизало право в сърцето. И до ден-днешен помнеше горчивите му думи: „Не те интересува нищо извън стрелбата, кучетата и лова на плъхове. Ще донесеш само срам за семейството.“