Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

Англичанинът скочи на скалата и лодката се разклати.

— Найджъл — широко се усмихна той. Беше висок и широкоплещест, с дълга руса коса, спускаща се свободно от двете страни на загорялото му лице. Носеше сафари с четири предни джоба, а на шията му висеше лупа в пластмасово калъфче. Сграбчи ръката на Хю и здраво, я разтърси. Хю неволно си представи крехките чинки, попаднали между тези дебели пръсти.

Найджъл вдигна глава към стръмните скали и на лицето му се изписа съмнение.

— Предполагам, че всичко това трябва да бъде качено горе — каза той.

Лош знак, рече си Хю. От две минути е тук, а вече се опитва да командва. Той погледна Бет, която му се усмихна.

Пренасянето на багажа отне доста време. Направиха три курса и струпаха екипировката на три отделни купчини — една за нея, една за него и трета за кухнята. Когато най-сетне приключиха, от тях течеше вода. Насядаха по камъните, за да си поемат дъх.

— Значи това е — каза Найджъл и разочаровано огледа обстановката. — Не знам защо очаквах нещо по-добро. Оттук все пак са минали толкова поколения студенти. Надявах се, че са създали някакви удобства. Явно са мислили единствено за птиците. И за секс, разбира се. Струва ми се, че долавям миризмата му. Ами да, наистина мирише.

— Това е гуано.

— Без майтап! — изгледа го Найджъл и се засмя на собствената си шега.

— Човек свиква — рече Хю. — Аз вече изобщо не усещам миризмата.

Щастливец, погледна го изразително новодошлият, после се извърна към океана.

— Гледката поне си я бива — каза той. — Как му беше името на тоя остров?

— Сантяго, най-големият — отвърна Хю, после започна да изрежда останалите, сочейки ги. — За нула време ще ги опознаете.

— Сигурно — сви рамене Найджъл, помълча за момент, после попита: — А какво точно се случи с Виктор, човека, който е бил тук заедно с теб? Разболя ли се?

— Да. Наложи се да бъде евакуиран. Някакво стомашно разстройство.

— Разбирам. И оттогава си сам?

— Да. Седем-осем месеца.

— Е, вече няма причина да се тревожиш. Тук сме, за да те спасим. — Той го плесна с разтворена длан по гърба и Хю едва не падна от изненада. После, пристъпвайки предпазливо между камъните, си избра най-доброто място и бързо разпъна палатката си. Беше много по-хубава от тази на Хю — с вентилационни отвори и малка тента отпред. Бет хвърли своята в другия край на лагера. Беше обикновена, за двама души, които можеха да влязат в нея само чрез пълзене.

Найджъл се появи отново с раница в ръце.

— О, щях да забравя — промърмори той. — Нося ти поща.

Хю позна плика с обратен адрес на корпорацията и името си, изписано с едър уверен почерк. Беше от баща му и лицето му поруменя от смущение. Той побърза да го мушне в задния си джоб.

След вечеря се настаниха около огъня, стъкнат от нарязаните цепеници, донесени от Сан Исабел. След продължителната опознавателна обиколка на острова Хю се чувстваше уморен. Беше му малко странно да показва на други хора основните точки на миниатюрния си свят — дъното на кратера, изсъхналите храсти, празните гнезда и капаните с парченца банан за примамка.

— Колко чинки все още са без пръстени? — пожела да узнае Найджъл.

— Шест — отговори Хю. — Много хитри разбойници, които и вие едва ли ще хванете.

— Ще видим.

Стомахът на Хю издаваше странни звуци, вероятно от месото, от което беше отвикнал. Найджъл бе опекъл две дебели пържоли, подхвърляйки ги майсторски в тигана като палачинки. Бет, която явно беше вегетарианка, си бе приготвила друга храна. Сега тя извади бутилка „Джони Уокър“ и им наля по една солидна доза. Хю отпи глътка и гърлото му пламна. После се облегна назад и се втренчи в огъня, от който излитаха весели искри.

Найджъл глътна половината от алкохола в чашата си и поклати глава.

— По всичко личи, че тази суша ще се окаже рекордна, не мислите ли? Кога за последен път е имало такава?

— През седемдесет и седма — отвърна Хю.

— И колко е продължила? Може би година?

— Четиристотин петдесет и два дни — отговори Бет. Беше седнала на плоска скала и бе подвила загорелите крака под себе си. Светлината на огъня играеше по високите й скули, тъмните й очи блестяха.

Найджъл подсвирна и се обърна към Хю.

— А тази колко време продължава?

— Двеста трийсет и пет дни.

— Това е хубаво за изследването.

— Но лошо за птиците.

— Какви са пораженията до този момент?

— Липсват семена, а при недостатъчна храна намалява и оплождането. Доста пиленца измряха в гнездата си. Родителите им са омърлушени, дори отчаяни.