Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

— Чух, че ще си имаш компания — каза Раул. — Идвали още двама.

— Така разбрах — кимна Хю.

Раул му хвърли любопитен поглед.

— Саткомът — поясни Хю. — Имам предвид сателитния телефон. Онзи ден ми се обадиха. Едва не припаднах, като го чух да звъни.

— Познаваш ли ги?

— Не. Всъщност не познавам никой от хората, които работят по проекта.

— Как се казват?

— Не знам.

— Не попита ли?

— Не.

Раул замълча, после го изгледа внимателно.

— Добре ли си, човече? На мен ми изглеждаш зле.

— Нищо ми няма, благодаря.

— Кожата ти е розова.

Това беше майтап. Кожата на Хю се беше белила толкова много пъти, че отдавна бе придобила цвета на стар каиш. Въпреки вазелина устните му бяха напукани и подути, а веждите му бяха почти бели.

— Готов ли си да споделиш този рай и с други?

— Разбира се — кимна Хю, но в гласа му пролича неувереност.

Раул се обърна и насочи поглед към морето. Далеч навътре се очертаваше силуетът на някакъв кораб, който бързо пореше вълните в компанията на голямо ято чайки, които кръжаха над него.

— „Нептун“ — обясни той. — Вози поредната група туристи към Омагьосаните острови.

— Трябва да дадат медал на онзи, който е измислил това име — промърмори Хю и забеляза сянката, пробягала по лицето на Раул. Винаги се беше учудвал на фанатичния патриотизъм на еквадорците. Усмихна се, надявайки се забележката му да мине за шега.

— Това означава още работа за мен — сви рамене Раул, хвърли цигарата във водата и вдигна ръка. — Чао.

— Чао. Благодаря за водата.

— Не я изпивай наведнъж — ухили се Раул, извъртя лодката и включи на максимални обороти. Пангата подскочи и полетя напред, а носът й се вирна като сърф. Хю я следи с очи, докато не се скри зад скалистия нос.

Понесе бидоните един по един нагоре по пътеката, извиваща се по южния склон на вулкана, а след това и надолу, към бивака, разположен на дъното на кратера. На теория там трябваше да е с няколко градуса по-хладно, но само на теория. В горещите дни дори зеленокраките рибояди пристъпваха от крак на крак по нажежените камъни.

Погледна часовника си и се намръщи. Вече минаваше седем. Съвсем беше забравил за мрежата, в която положително се бяха хванали една-две птици. Трябваше да побърза, защото, ако не ги освободеше, те със сигурност щяха да умрат от жега. Преди месец вече беше изгубил една, но тогава още не беше установил твърдия режим, към който се придържаше днес. При нормални условия тези същества бяха изненадващо издръжливи, но когато попаднеха в мрежата, ставаха чупливи като вейки. В онзи случай надлежно бе отбелязал в дневника смъртта на птицата, използвайки странната, измислена лично от него дума „орнитоцид“.

На върха на острова беше още по-горещо. Хю грабна торбата и насочи поглед към мрежата. Птиците в нея наистина бяха две — съвсем дребни, с копринена, подобна на мъх перушина. Протегна ръка и внимателно взе едната, притисна я до гърдите си, а с другата ръка започна да я освобождава от тънките, почти невидими нишки. В главата му изплува забравен спомен от детството, когато играеше бадминтон и често му се налагаше да вади перцето от мрежата, разделяща игралното поле.

Обърна внимание на цвета на оперението — черно, на сиви и бели точици. Типична кактусова чинка, Geospiza scandens. Тези птички изобилстваха на острова. Стисна я в лявата си ръка и я вдигна да я разгледа. Тъмнокафявите очички отвърнаха на погледа му, а ударите на малкото сърчице гъделичкаха дланта му. Провери пръстените — черно-зелен на лявото краче и син на дясното, после разгърна регистъра. Номер ACU-906. Срещу цифрата със закръглен момичешки почерк беше добавен прякорът „Смуч“.

Въпреки продължителното време, което беше прекарал на острова, Хю все още не успяваше да идентифицира по име десетината чинки, които се въртяха около лагера. Даваше си сметка, че повечето изследователи се гордеят със способностите си да го правят, а някои от тях бяха в състояние да изредят прякорите на трийсет-четирийсет чинки, които летяха над скалите.

— С времето ще се научиш — беше го уверил в прощалния разговор Питър Саймънс, големият авторитет в света на орнитолозите. — Просто протягаш ръка и те кацат върху нея.

Това наистина се оказа вярно. Още през първата седмица на престоя си беше приятно изненадан от поведението на една чинка, която безстрашно кацна на коляното му и започна да го наблюдава как снема размерите на малката й посестрима. В такива моменти чинките действително изглеждаха любопитни и интелигентни, но в други — например когато една от тях без малко да се удави в каната с кафе, която беше забравил да покрие — те му се струваха откровено глупави.