Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

— Кои по-точно? Какви са вариациите, размерите на човките?

— О, стига — обади се Бет. — Той не ти е студент!

— Няма проблем — махна с ръка Хю. На практика дори му беше приятно да поговори с някого по тази тема. — Небцата им са недоразвити и ги болят при всяко разтваряне на човката, за да поемат храна. Част от тях попадат на една тукашна билка, наречена зановец, chamaesyce, чиито листа са напоени с леплива слуз, подобна на каучука. Тя слепва оперението им, особено по главата, поради което те започват да се търкат в камъните, оплешивяват и получават слънчев удар. Непрекъснато ги намирам гологлави и мъртви, горкичките.

— А поколението им?

— Все още е рано да се каже, но по всичко личи, че ще стане като при предишното засушаване. Ще оцелеят само онези от тях, които имат по-дълбоки човки. А после, когато има много дъждове, ще се роди цяло поколение с тесни и къси човки.

Природната лаборатория на Дарвин — обяви с глас на екскурзовод Найджъл. — Заповядайте да видите как естественият подбор прави ежедневните си чудеса. Как го беше казал великият изследовател? — Той наклони глава, сякаш търсеше цитата в паметта си, но веднага пролича, че го знае наизуст: — „Ежедневни и ежечасни наблюдения в различни точки на света, маркиране на най-слабите отклонения, отхвърляне на слабите, съхраняване и подпомагане на силните; тиха и упорита работа, улавяне на всяка благоприятна възможност…“

Хю не обърна внимание на перченето му. Уискито го затопли приятно и значително допринесе за благосклонното му настроение. Той хвърли поглед към Бет, но не успя да разчете изражението на лицето й.

— Разбира се, Дарвин не е успял да улови всички нюанси — продължи Найджъл. — Поне докато е бил тук, нали така? Искам да кажа, че е разбъркал събраните от различните острови образци, а след това ги е събрал в една торба. И по тази причина се наложило да моли Фицрой да погледне чинките му.

— Вярно е — кимна Бет.

— А в „Пътешествие с Бигъл“ има само едно изречение, което намеква за теорията му.

— Така се говори.

— Е, добре. Това може да му се признае. Стигнал е до вярното заключение, макар и след доста време. — Найджъл отново се извърна към Хю. — Я ми кажи, какво точно пробуди интереса ти към теорията на Дарвин?

Въпросът прозвуча като хвърлена ръкавица и в душата на Хю потрепна безпокойство.

Как да му отговори? Как изобщо можеше да изрази чувствата си с думи? Той се прекланяше пред Дарвин, боготвореше методичната му точност, младежкия му ентусиазъм по отношение на експериментите (беше свирил на фагот на земните червеи, за да провери дали го чуват), неукротимия му стремеж към фактите и само към фактите, страстното му желание да ги следва, където и да го отведат, готовността му да гази до колене в жаравата на ада, ако се наложи. Но най-много се възхищаваше на способността му да мисли глобално за цели епохи от развитието на света. Не за векове и хилядолетия, а за еони. Този човек бе притежавал невероятното качество да разтяга времето в посоката, която го интересува, изследвайки катастрофичните явления през обратната страна на телескопа. Спрял поглед върху някоя планинска верига, той бе в състояние да си представи как се е надигала и нагъвала земната кора. Или, откривайки морски раковини високо в Андите, да си представи дъното на древния океан, който някога е бил там. Фантастично е да притежаваш поглед, който прониква дълбоко в историята на света и открива онези незабележимо малки промени, обуславящи движението й напред — по начина, по който Галилей е открил, че земята се върти. А още по-фантастична е дързостта да съпоставиш себе си с тези еони и да стигнеш до заключението, че живееш в една лишена от Бог вселена, в която си само незабележима песъчинка. Хю беше привлечен именно от това усещане за нищожност.

— Харесва ми неговата далновидност — отговори най-сетне той.

Найджъл се извърна към Бет.

— А ти?

Хю с интерес се приведе напред, за да чува по-добре. Бет отпи глътка уиски и с равен глас отговори:

— Аз харесвам факта, че когато е дошъл на тези острови, той е донесъл със себе си една-единствена книга.

— Коя?

— „Изгубеният рай“. Прочел я тук, а след това успял по някакъв начин да свърже посланията й с онова, което виждал.

— Какви послания? — не се отказваше Найджъл.

— Той открил рая, хранил се от дървото на познанието. Оттогава светът е друг.

— Разбирам. Хората осъзнават, че са голи, и започват да се покриват. Схващам какво имаш предвид. В този смисъл това място наистина може да се приеме за рай…