Джон Дарнтън - Конспирацията на Дарвин

Това се случи още преди напускането на Виктор. Отначало самотата му донесе облекчение вероятно защото я търсеше и я приемаше като част от покаянието, но когато седмиците се превърнаха в месеци, тя взе да му тежи ужасно. А когато дъждовният сезон не дойде и вулканичният остров се превърна в нагорещен тиган, щръкнал насред безбрежния океан, той започна сериозно да се пита дали ще издържи. Разбира се, че щеше да издържи. Знаеше го още от самото начало просто защото притежаваше достатъчно физически сили. Проблемите идваха от крехката му психика.

Извади специалния уред, разпъна го, за да измери дължината на крилата, и записа резултата в тетрадката — овехтяла и нагъната от влагата въпреки непромокаемите корици. Птичката замръзна от напрежение в момента, в който той се зае да измерва човката — най-важната част от нейната анатомия. След 1973 година, когато Саймънс и съпругата му Агата бяха дошли за пръв път тук, поколения аспиранти бяха издържали стоически тежките условия за живот и бяха измервали хиляди и хиляди човки, търсейки смисъла на незначителните разлики в размера им.

Хю пусна птичката, която кацна на близкия кактус и започна да чисти перата си. Той описа размерите и на посестримата й, после тръгна към северния край на кратера, за да провери капаните. Отдалеч си личеше, че нито един не е затворен. Върна се в лагера и се залови да си приготви закуска — омлет от яйчен прах и слабо кафе, извлечено от вече използвани смлени зърна. После отново се изкачи на върха и отправи поглед към синьозелената морска шир, начупена от вълните и коварните подводни течения. Седна на любимото си място — оформена като трон гладка скала, която му позволяваше да се облегне. Камъкът вече беше напечен от слънцето. Гледката беше наистина фантастична.

Дарвин не беше глупак. Той също не бе харесвал това място.

Понякога Хю разговаряше на глас сам със себе си. Или, още по-странно, не можеше да определи дали е изрекъл нещо, или само си го е помислил. Напоследък вътрешните му монолози ставаха странно разпокъсани, особено когато се налагаше да работи под палещите лъчи на слънцето. През съзнанието му пробягваха незавършени мисли, досадно повтарящи се фрази, съвети и наблюдения, а понякога и буйни възклицания към невидим събеседник: „Какво, ада ли търсиш, приятел? Браво, попаднал си на точното място…“

Едно беше сигурно — той изрично бе пожелал този ад. Дори наименованието на острова, Син Номбре, Без име, го беше привлякло по особен начин още първия път, когато го чу.

Е, и какво? Дали наистина искаше да сподели това място — този рай, побърза да се поправи той, без да разбере дали го е изрекъл на глас — с други хора?

Десет дни по-късно тези хора се появиха с лодката с провизии. Беше така претоварена с храна и оборудване, че бордовете стърчаха само на няколко пръста над водата. Слънцето блестеше в очите му и той виждаше само три неясни силуета. Стомахът му се сви на топка, а сърцето му ускори ритъма си. Защо съм толкова нервен, господи? Обърна се и огледа лагера с нови очи — палатката, пластмасовите чинии, торбите с дървени въглища и продуктите, покрити с платнище. Всичко изглеждаше дребно, незначително, избеляло под изпепеляващите лъчи на слънцето. Нищо не мога да направя, сви рамене Хю и тръгна по пътеката да посрещне новодошлите.

Пантата приближи брега и един мъж сви ръцете си на фуния.

— Ахой, това трябва да е Робинзон Крузо! — извика той на британски английски, с характерния акцент на висшата класа. Хю отвърна с широка усмивка, която едва ли беше напълно искрена, но това беше всичко, което успя да постигне.

Едва тогава съзря жената, която седеше на носа с въже в ръце. Не беше очаквал да види жена и направо се смая. Тя се усмихна и му хвърли въжето, а той механично го промуши през забитата в скалата халка. Водачът прехвърли през борда две автомобилни гуми, играещи ролята на амортисьори, и Хю протегна ръка да помогне на гостенката.

— Елизабет Дълсимър — представи се тя, после добави: — Бет.

— Аз съм Хю — стисна ръката й той.

— Знам — кимна тя. — Хю Келъм.

Обърна се да помогне за свалянето на багажа, а той неволно плъзна очи по фигурата й. Беше висока и стройна, с дълги загорели крака под бежовите шорти. Носеше маратонки и бяла тениска. Косата й, тъмна и копринена, падаше свободно по раменете. Движенията й бяха грациозни и непринудени. Бе нахлупила малка шапка с козирка, над която пишеше „Пелигро“, а отзад, с по-ситни букви, „Ню Орлиънс“.