Ивайло Петров - Хайка за вълци

— Що млъкнахте бе, хора? Ей, Велико, я надуй тулума, че тоз път ние със свата ще станем да ударим табаните! — каза Жендо и взе да налива вино в чашите.

Гайдарят бе излязъл навън, излязъл бе и Иван Шибилев, който при всички случаи намираше с какво да забавлява другите. И тогава Троцки реши, че най-после е ударил неговият час. През цялата вечер бе отдаден без остатък на скъпия си гост и сякаш бе забравил, че е дошъл на сватбата на дъщеря си. Настъпилата тишина изведнъж го изтръгна от обаянието на фелдфебела или по-точно под влиянието на това обаяние започна да разказва с въодушевление своята войнишка илиада. Всички знаеха отдавна тази илиада, но сега с благодарност устремиха очи към него и се приготвиха да слушат. Този самотен човек, който прекарваше живота си, стегнат в калъпа на войнишката си униформа и в компанията на едно подивяло куче, имаше един-единствен коз пред хората — дългогодишното си и трайно приятелство с фелдфебела Чаков, което го издигаше на шеметна висота в собствените му очи и както вярваше, в очите на цялото село.

След минаването си в запаса бившият фелдфебел живееше в едно съседно селце, където жена му бе наследила малко земя. По всичко личеше, че някои неприятни обстоятелства го бяха принудилия да се завре в това далечно и пусто селце, защото и сам казваше, че животът му изкомандвал „кръгом марш!“. Троцки бе единственият от бившите му войници в този край, срещнали се, запознали се и оттогава фелдфебелът редовно му гостуваше по всички големи празници. Той бе над седемдесетгодишен, със сплескано като бъклица лице, много здрав и енергичен за годините си. Ходеше с равна твърда стъпка, сякаш отмерваше такта на полковата музика, само че войнишкият му чар някак нелепо се загрозяваше от нервен тик — събираше трите пръста на дясната си ръка и ги наплюваше няколко пъти. Това наплюнчване на пръстите можеше да бъде, разбира се, и навик, придобит от майчинските му грижи за войниците. Носеше тъмно сако от боядисан войнишки плат, бозав брич и високи ботуши, чийто мирис на вакса оскверняваше домашното благоухание на манджа и празнична радост. Той бе запазил казармените си навици не само в облеклото и поведението си, но и в жаргона си. Когато започваше да се храни, извикваше като в ротна столова: „почвай!“, при ставане — „стани!“, при тръгване — „ходом!“. По-високопоставен гост нямаше и не можеше да има в селото. Той струваше колкото всички знатни особи в околията и големите празници идваха и отминаваха под знака на височайшето му посещение. Радка ми разказваше, че цяла седмица напред баща й правел репетиции със семейството си за посрещането му, учел ги как да стоят чинно пред него, как да му отговарят, как да се „кипрят“ и да не накърняват дори с поглед достойнството му, никой да не сяда, докато той не е седнал, с какво да го гощават и с какъв армаган да го изпратят.

Троцки се задъхваше от престъпна щедрост, късаше от скромното си благополучие, както се къса живо месо от тяло, само и само да приготви за своя идол трапеза, на която можеше да утоли глада си дори ненаситният Лукулус. Тези празници обаче не минаваха в тясна семейна среда, Троцки винаги канеше съседи, защото искаше свидетели на своето тържество. От наша страна постоянни гости бяхме баба, дядо и аз. Ако „козът“ на Троцки пред обществото бе бившият фелдфебел, то дядовият коз бях аз. Можех да казвам някои стихотворения от читанките, дядо се гордееше с моя талант така много, че навсякъде ме водеше със себе си.

Всички седяха на пода, само високият гост стърчеше на трикрако столче пред специално приготвен за него сандък, който се издигаше като амвон над общата трапеза. От този амвон сплесканата му физиономия висеше като луна над главите на хората и ги осветяваше със студеното си благоволение. Никой не се осмеляваше да се усмихне дори наум, когато той наплюваше пръстите си като урочасан, защото всички смятаха, че тези маймунски жестове не са недостатък, а признак на благородство. Чакаха той пръв да посегне към яденето и тогава отчупваха от хляба. Фелдфебелът не бе ящен и въпреки настояванията на домакините да си взема от всичко, отмерваше залците и глътчиците ракия и много скоро казваше „стига“. Избърсваше устата си с кърпичка и заставаше на амвона си, неподвижен и непроницаем като Далай-лама. Тогава дядо ме побутваше леко по рамото и аз се изправях пред трапезата. Не бе трудно да се отгатнат литературните предпочитания на фелдфебела и още на втората ни среща започнах да му декламирам откъс от Вазовата „Шипка“. Командите на генералите, победното „ура“ на опълченците, громолът на отчаяната битка възбуждаха кухото му въображение, ноздрите му долавяха мирис на барут, сплесканата му физиономия набъбваше от героични чувства, а когато казвах как всеки от нашите юнаци гледа „гърди геройски на смърт да изложи и един враг повеч мъртъв да положи“, от устата на фелдфебела като куршум от цевта на пушка се изтръгваше шумно и възторжено одобрение: „Браво, юнак!“ Везната на височайшето му благоволение се накланяше към мен, изваждаше от горното джобче на сакото си един лев и ми го подаваше, като преди това ме караше да заставам мирно, да козирувам и да извиквам: „Покорно благодаря!“ Той с удоволствие отбелязваше всеки път, че все по-добре усвоявам войнишкия правилник, а аз забелязвах за себе си, че все повече се радвам на левчето, което ми дава, и все по-упорито усъвършенствувах рецитаторския си талант.