Ивайло Петров - Хайка за вълци

— Тъй е то! — въздъхна най-после Жендо. — Когато човек има голям мерак за нещо, то не става.

Тълпата отвън се притисна през вратата и стаята се изпълни до последен предел. Всички искаха да чуят какво ще каже по-нататък Жендо, но той млъкна.

— То е станало вече, кумец! — обади се Стоян Кралев. — Добра и работна снаха си имаш, а това е най-важното. Другото е дивотии.

— Кръстник! — каза Жендо. — Ти се за Русия приказваш, сякаш вчера си дошъл оттам. Аз пък ще ти река, че Русия си е Русия, а ние сме си ние. Там хората може по главите си да ходят, в черква да не се венчават, от един казан да ядат и жените им да са общи. Тяхна си работа. Ние сме прости българи, по български я караме.

— Не е по български, ами по буржоазно…

— Не съм буржоас, нито куманис. Ама зная, че жената честна трябва да отиде под венчило. Жена, дето друг мъж се е клатил отгоре й, ни майка става, ни къщовница.

— Ще извиняваш, кумец, но приказваш като глупав човек!

— Че може и да съм глупав — каза Жендо. — И ти ще извиняваш, че си ми кръстник, ама като си по-умен, я ми кажи: жена ти пробита ли дойде при тебе и ако беше пробита, щеше ли да я вземеш? Туй ми кажи!

Сред тълпата се разнесе кикот, жената на Стоян Кралев засрамена наведе очи, а той повдигна рамене: с прост човек не може да се говори.

— На тоз свят на всичко се намира лесното — каза кака Дона, когато глъчката заглъхна. — Който дробил попарата, ще си я сърба. Петнайсе декара и пепел отгоре.

Каквото се говореше в стаята, мигновено се предаваше от уста на уста на пруста, а оттам на двора, защото чак от двора се чу едно многогласно възклицание: брей, цял имот!

Жендо не подкрепи, ала и не отрече идеята на кака Дона нито с дума, нито с поглед. Изглежда, че разочарованието бе притъпило у него всякакво чувство, та всичко му бе станало безразлично.

— С чужда пита лесно се прави помен, Доно! — обади се някой. — Ако беше на мястото на Радка, баща ти щеше ли да даде една педя земя за тебе! И защо се бъркаш в чуждите работи? Жендо ще си каже думата.

— Жендо е като попарен, може да сбърка и после да си бие главата — каза кака Дона. — Лелин син ми е, няма да го оставя да го изиграят. Ако не им отърва, да си я вземат назад. Женската чест и по-скъпо струва…

Сега вниманието бе насочено към Троцки. Той седеше все още блед като мъртвец и мълчеше. Мълчеше и идолът му, загледан в отсрещната стена, и от време на време наплюваше пръстите на дясната си ръка. Мълчаха всички и това трая толкова дълго, че стана непоносимо и зловещо. Тогава се появи стрина Груда. Никой не видя как се появи, сякаш се бе промъкнала между краката на хората, опърпана, с паднала на раменете забрадка, изтощена до последни сили и жалка. Застана до мъжа си и му каза спокойно, както може да се каже нещо с безкрайно отчаяние:

— Давай, мъжо, давай, колкото земя искат, пуста да опустее!

Тя бе ходила да говори с дъщеря си в другата стая и с тези думи потвърждаваше безчестието й. Тълпата изстреля нов залп от възклицания. Така едната загадка за тази вечер бе разкрита. Оставаха още две. Кой от селото е озлочестил Радка, женен мъж ли е или ерген (над тази тайна селото щеше да си блъска главата по-късно) и ще даде ли бащата земя и колко ще даде. Бившият фелдфебел Чаков отмести внимателно ръката на Троцки от коляното си, каза „стани“ и стана. Хората се отдръпнаха на две страни, сториха му път и той излезе. Жендо се хвана за челото, стана и излезе след него.

— Е? — запита кака Дона с тон на съдия-изпълнител, както си стоеше права с ръце на корема.

Троцки започна да прави някакви знаци с ръце. Той бе онемял, ала никой от нас не го допускаше тогава и мнозина се засмяха. Отвори уста да каже нещо, от устата му блъвнаха някакви звуци, а очите му изпъкнаха от напрежение. Най-после посочи с ръка кака Дона, взе една лъжица и започна да драска с нея по покривката на трапезата.

— Да пише иска — досети се някой.

— Разбрах — каза кака Дона, отърча в другата стая и на минутата се върна с парче хартия, перодръжка и шише мастило. — Къде е Иван Шибилев да пише.

Заложникът бе изчезнал някъде и Троцки посегна към перодръжката. Кака Дона обърна една празна тава с дъното нагоре, сложи хартията и му подаде перодръжката. Писа дълго и изцапа пръстите си с мастило, а като свърши, кака Дона погледна написаното.

— Пиши кой ден и коя година!

Троцки добави датата и годината, тя подаде хартията на мъжа си и той го прочете с помощта на по-грамотните от него. „Приписувам на дъщеря си Ратка питнайсе декъръ нивъ, Калчу Стетеф Димитрувден 1942 г.“