Ивайло Петров - Хайка за вълци

Троцки седеше по турски до ботушите на своя култ, измъчен от ревност и раболепна преданост, гледаше го от долу на горе и чакаше сгоден момент да обърне вниманието върху себе си.

— Аз пък си помня нумера на карабината — казваше той при първия удобен момент. — Две иляди й осемстотин й дивиндесе и пет.

Фелдфебелът се извръщаше към него, поласкан от трайния резултат на просветителската си дейност, пуснала толкова дълбоки корени в съзнанието на бившите му войници и устояла на изпитанието на времето. Троцки го гледаше с верноподанически плам в очите и по това личеше, че е настъпил момент да се отплати още веднъж с добра дума на бившия си командир за вниманието, с което го е удостоявал в казармата. Всъщност той подлагаше себе си и челядта си на фелдфебелската тирания само за да разказва как този сплескан човек го е „млатил“ в казармата толкова пъти на ден, колкото пъти се е мяркал пред очите му, за да не остане у никого съмнение, че неговият благодетел е изключителна личност. Благодетелят стоеше непроницаем зад сплесканата си маска и от време на време, навярно под напора на най-сладостни спомени, наплюнчваше пръстите на дясната си ръка, сякаш с тази зловеща пантомима искаше нагледно да потвърди своя безспорен принос за формиране душевността на българина.

Троцки започваше с това, че още първия ден грижливата майка на ротата прегледала дрехите на новобранките, намерила въшки на няколко души и така ги напердашила за добре дошли в казармата, та чак мутрите им посинели. Дали им казани да се изпарят, ала, не щеш ли, на другия ден ротната майка пак намерила въшки на двама души, единият от които бил Троцки. Фелдфебелът си свалил поясока и ги нашарил пред строя. Изпа̀рили се пак, ама то въшка, една ходи, хиляда води. Въшка нашенска, гледана за „дамазлък“, през огън да я прекараш, нищичко й няма. То от бой няма да се стреснете, рекъл фелдфебелът, ами я застани мирно и зяпай! Зяпам аз, а той взема една по една гадинките от огърлето на ризата ми и ги туря в устата ми. Ей туканка, на кътника ми. Дъвчи! И аз дъвча. Опапах десетина парчета…

Троцки помнеше номера на карабината си и тази цифра се бе вдълбала завинаги в паметта му като древен скрижал в камък благодарение на наказанията, които бяха повече от самата цифра. С най-голяма наслада и мазохистично сладострастие разказваше за един епичен бой, който фелдфебелът му хвърлил през втората година от службата. „Него ден бях дневален. Ротата излезе навън от града на учение по стрелба. По едно време се връща зводният и право в канцеларията при госин филтебела. Тъй и тъй, няма патрони за учение. Сутринта госин филтебелът беше зает нещо, даде ми ключа от склада и ми поръча да раздам халосните патрони на ротата, а пък аз взех, че забравих. Госин филтебелът даде патроните на зводния и дойде при мен син-зелен, гледа ме и трепери от главата до петите. Редник Статев, заповядах ли ти да раздадеш патрони на ротата? Тъй верно, викам, ама ми излезе из акъла. Сега, казва, ще ти събера акъла в главата. Когато не беше ядосан, повикваше войниците на галено: ей, лайнярин, пунгаш, запъртък! Извика ли ни, редник еди-кой си, ще знаеш, че хубаво не те чака. Посегна с лявата ръка, наведох се наляво, а той ме подпря с дясната. Ха сега пък с дясната, че пак с лявата… Главата ми писна като гайда, едвам се държа на краката си. Закривам лицето си с ръце, въртя се като пумпал, а той, мирно, та мирно, не мърдай! По едно време рекох да бягам из помещението, а сетне на плаца, та белки ме остави. Хубаво, ама той ме изпревари и затвори вратата. Като няма накъде, хукнах по пътеката между леглата, той подире ми и вика: стой! Да съм знаел да спра, че по-леко да се отърва, щото човекът ми вика, че ако не спра, ще ми наложи още едно наказание за неизпълнение на заповед. Колкото по-голям страх ме фаща, толкоз повече се усилва гневът му. Нали ми е толкоз пипето, не спрях, ами взех да бягам по леглата. Той ме пресрещне на единия край, аз се прехвърлям на другата редица. Вдигна се пушилка в помещението и ние с госин филтебела си играем на гоненица в таз пушилка. Най-сетне издебнах момент и отърчах в калидора. Тамам да се спусна по стълбата, и хоп, спипа ме за врата. Прекара ръката си през поясока ми и ме посурна като сноп по калидора. Хванах се за сандъка, дето слагахме дърва за печката. Той сурне мене, аз сурна сандъка, барабар с дървата. Довлече ме до склада и рече да ме набута вътре, сандъкът широк, не влиза. Пусни сандъка! Не го пускам. Притисна пръстите ми с ботуша, пуснах сандъка. Търкулна ме в склада, заключи вратата и взе да ме млати където свари. Вътре натурия, мъжделиво едно, и в ротата няма никой, да извикам за помощ, няма кой да ме чуе. Тоз човек, думам си, не ме бие да ме боли, ами да ме убива. Фана ме страх и се мушнах под рафта като куче под хамбар, кога зор види. Госин филтебелът ме дръпна за краката. Аз се държа за рафта, дорде се строполи отгоре ми и ме затрупа с одеяла, чаршафи и ботуши, паласки и всякакви вещеви работи. Задуших се, не мога ни да извикам, ни да се измъкна. Хеле госин филтебелът ме изтегли настрана. Ставай! Слушам! Ще се съжали, мисля си, и ще ме остави, щото за малко не се удуших. Изправих се криво-ляво на крака и чакам да ме освободи, а той, нова работа, вика, ми отвори. Тръшна ме на земята, стъпи с коляно на гърба ми да не мърдам и пак се настърви. Налага ме с колана, сякаш с нож ме реже, пищя колкото ми глас държи, а той: «Млък! Да не си гъкнал, че езика ти ще откъсна. Ако беше изпълнил заповедта ми да стоиш мирно, досега да си забравил боя. А пък ти на криеница ще ми играеш. Под рафта не, ами на майка си в задника да се завреш, и оттам ще те измъкна и пак ще те бия.» И тогава стана каквото стана…“