Ивайло Петров - Хайка за вълци

А сега плачеше неутешимо под булото и аз реших да й подаря простата пиринчена гривничка, която бях й купил от града. Подаръците на булката се дават късно вечер в новата й къща, но аз наруших обичая, за да разсея някак истерията, в която бе изпаднала, както си мислех, от прекомерна възбуда. Честитих й сватбата, честитих и на Койчо. Къщите ни бяха само през един плет, заедно бяхме израсли и заедно ходехме на училище. И той като Радка стигна до четвърто отделение, пред прогимназията се стъписа като пред телена мрежа на война и се отказа да я атакува. Казах му да утеши булката си, а той отвърна, без да ме погледне.

— Като иска да леве, нека си леве!

Не можеше да произнася буквата „р“ и съвсем естествена последица от този недостатък бе прякорът Койчо Лалата. За да прикрива недостатъка си, говореше малко, като се стараеше да избягва буквата „р“. При друг случай би казал „плаче“, но сега не бе на себе си. По всичко личеше, че не съзнава защо стърчи пред хората, навлечен с тежка шуба и астраганен калпак, коя е тази, която подсмърча до него, и какво трябва да прави по-нататък.

Взех ръката на Радка и с мъка надянах гривната на едрата й длан с къси и изпечени пръсти. Казах й, че се радвам, задето се омъжва за Койчо, защото отсега нататък, освен роднини, ще станем и съседи, обещах да й донеса през коледната ваканция още по-хубав подарък, пожелах й щастие. Тя притихна за миг, както детето, заглавичкано от нещо, престава да плаче, само раменете й потрепваха от конвулсии. Може би защото гледах лицето й в ореола на тържеството и през булото, но то ми се стори хубаво и мило, окъпано в сълзи като лицето на разплакано дете. Казах й още нещо, тя стисна ръката ми, наведе се, целуна я и отново заплака. Наложи се стрина Груда да я утешава.

— Стига мар, майка, стига! — каза тя и сама се разплака. — Що плачеш като на умряло?

— Майчицееей! — изпищя Радка пронизително и се отпусна на рамото й. — Майчице миличкааа!

След този вик тя като че се успокои, пооправи се и сама тръгна към каруцата, а Койчо след нея. Качиха се на каруцата, качиха се и кръстниците. Когато излязоха от вратника, Койчо извади пищов от джоба на шубата, гръмна и конете препуснаха в галоп към черквата.

След няколко минути ние, по-младите, бяхме вече в черквата, а старците се помъкнаха след нас. Младоженците току-що бяха влезли и стояха в ъгъла пред една масичка. Дверите на олтара бяха затворени, а везаната завеска спусната и това придаваше на черквата вид на учреждение, което все още не приема посетители. На двата свещника пред олтара, запълнени със ситен пясък, горяха свещи, дебели и дълги колкото кавали, а на полилея не бе запалена ни една свещ. Старците, които пристигнаха един след друг, говореха, че венчавката ще извърши могиларовският поп, и при всеки шум се обръщаха към вратата. Но ето че завеската на олтара се раздели на две, звекна и се разтвори. Разтвориха се и дверите и могиларовският свещеник застана на прага, погледна към младоженците и се втурна към тях. По походката му се виждаше, че е млад човек и че е дошъл да отслужи венчавката колкото се може по-бързо. Косата му, за разлика от косите на другите свещеници, бе късо подстригана, но лицето му бе така обрасло с гъста черна брада, та се виждаше само носът му. В едната си ръка държеше кадилницата, в другата — две свещи, запали ги от свещника и бързо отиде при младоженците. Свали пръстените от ръцете им, даде им по една свещ и размаха кадилницата. Към тавана се източиха сини струйки дим, разнесе се тъжна и сладостна миризма на тамян и восък. И тогава в празната кънтяща черква екна звучен фалцет, сякаш запя някой мексиканец.

— Благословен бог наш всегда, нине и присно, и вовеки векооов!

Този почти женски глас, така несъответствуващ на орангутанската му брада, прозвуча екзотично-приятно и в същото време някак кощунствено. Старците, свикнали от години с немощното и пресипнало боботене на поп Енчо, започнаха да се споглеждат с недоумение. Но свещеникът спечели симпатиите им още щом изпя първата молитва проточено и мелодично като вариация на народна песен. „Боже всевечний, който си събрал в едно разделените, който си благословил Исаака и Ревека и си ги направил наследници на твоето обещание, ти сам благослови и тия свои раби Койчо и Радка, упътвай ги във всяко добро дело.“ Взе от масичката двата пръстена, прекръсти с тях младоженците и каза, че божият раб Койчо се обручава за божията рабиня Радка, както и Радка за него, и надяна пръстените на ръцете им. След това ги заведе до аналоя, сложи венците на главите им и обяви, че двамата раби са венчани.