Ивайло Петров - Хайка за вълци

Жендо виждаше, че кръстникът му гледа на работата откъм веселата й страна, защото е комунист и не тачи старовремските обичаи, сърбеше го езикът да му каже, че комунистите са развейпрах хора, както бе му го казвал много пъти, но сега бе хванат натясно и търпеливо изслуша съвета му. И като го изслуша, му се стори, че Иван Шибилев, какъвто е хитър и отракан наистина може да претупа венчавката на бърза ръка вместо попа.

— Ами нулата кой ще подпише? Ако поп Енчо не рачи да я подпише, все едно че венчавка не е имало.

— Ще я подпише, какво ще прави — каза Стоян Кралев и се хвана за кръста. — Бъбрекът ме сви яката, май че и аз като дядо поп ще легна. Всяка година по туй време ме свива. Та попът може да остане на легло една година, кой ще венчава? Трябва да си намери заместник.

— То тъй, ама Иван Шибилев може и да не се съгласи, пък и да се съгласи, на него човек да му няма много вяра. Току-виж, направил някоя магария…

— Иван Шибилев и попът са дупе и гащи. Каквото каже единият, туй прави другият. Ако пък рече да си отвори устата, той ще опере пешкира.

Жендо свали каскета си и се почеса по главата. От косата му се вдигаше пара.

— Бе и аз не знам какво да правя. Ни тъй, ни инак.

Той влезе в къщи, а Стоян Кралев поседна на дръвника. Още не бе допушил цигарата си, и ето че заложникът се зададе откъм градината с петела в ръце, накичен като паун с варакосани китки, пуканки и разни дрънкулки. Бяха му съобщили, изглежда, за какво го викат и веднага влезе в ролята си. Застана пред Стоян Кралев, прекръсти го и смирено каза:

— Бог да те благослови, чедо!

— Е?

— С божията воля всичко ще стане. До един час съм готов и ви чакам в черквата.

Както пред всяка нова лудория Иван Шибилев бе обзет от вдъхновение, изтича до дома си, захлупи петела под една крина, взе каквото му трябваше и отиде при поп Енчо.

Влязох у Радкини тъкмо когато пристигна и зетят. Жендови живееха само през три къщи, но той бе решил да вземе булката с каруца. Конете бяха натъкмени с плетени опашки и сини гердани, а Койчо, въпреки горещината, бе навлечен с черна шуба и астраганен калпак. До него се кипреше деверът с ален байрак, вместо Стоян Кралев до кръстницата седеше брат й. Изобщо зетят пристигна с всички салтанати, сякаш бе тръгнал за булка през девет села и през зимата. Изведоха Радка на пруста да я види народът. Както предполагаше Стоян Кралев, на сватбата бяха останали няколко възрастни съседи, младите хора се изнизаха към сбора във Владимирово. Дружките на Радка припяваха, а тя плачеше, виждаше се как цялата тръпне под булото и едва се сдържа да не викне с глас. Майка й, стрина Груда, търчеше през пруста от едната стая в другата, суха, с голям, сплескан нос, винаги влажен като плужек, и сякаш всеки миг щеше да застъпи предницата на роклята си и да падне на носа си. Плачът на булката също влизаше в сценария на сватбата. Булка, която не плаче при раздяла с родителите си, не изпитва синовна привързаност към тях и значи не е признателна и добра дъщеря, тъй че бабите се възхищаваха от Радка.

— Машалла, кво хубавичко плаче!

Койчо слезе от каруцата със свитата си — девера, кръстника и кръстницата, — а стрина Груда и Троцки излязоха да го посрещнат. Троцки се появи навън в пълна униформа без снаряжение като войник в отпуск и подаде ръка на зетя да я целуне. Както се видя отпосле, имал скъп гост и през цялото време бе стоял с него в едната стая, за да го забавлява и черпи. Този гост бе бившият фелдфебел Чаков, за когото ще стане дума по-късно.

Койчо застана до бъдещата си съпруга, без да я удостои с поздрав, както се застава до дърво, накокошини се в шубата и не помръдна. Любопитните баби се навираха току под носа му, опитваха се да го заговорят, а той им хвърляше по един поглед с бялото на очите си и мълчеше като ням. Дружките на Радка викнаха „Мома се с майка прощава“, писна и гайдата, а Радка се затресе от плач. Бабите започнаха да се споглеждат и шушукат. Навремето и те бяха плакали под було, както се полага, и намираха, че Радка се престарава и така оскърбява мъжа си.

— Стига, казъм, поплака си за баща и майка, а стига вече!

— Я виж, булото си осополяви!

— Не отиваш на бесило, ами на венчило!

Но колкото по-настойчиво я съветваха бабите да млъкне, толкоз повече се нажаляваше Радка и плачеше все по-неудържимо. Изглежда, че бе обзета от истерия и не можеше да се овладее. Както се казва, нещо ме хвана за гърлото и отидох при нея да й предам сватбения подарък. При всяка ваканция й донасях някаква дреболия — пръстенче, герданче или шарена кърпа. Бяхме връстници и до четвърто отделение ходехме заедно на училище. В първо отделение тя остана две години, в трето — две, в четвърто — две и така изкара задължителните седем години за първоначално образование. Лятно време семействата ни работеха заедно на нивата и ние с Радка копаехме или жънехме един до друг. Тя непрекъснато ме питаше за града, където не бе ходила, как живея там, с какви хора се срещам и най-много се интересуваше от градските кокони. Като всяко селско момиче тя изпитваше вроден антагонизъм към градските жени и вярваше, че живеят в райско блаженство, не се трудят, за да не си цапат белите ръчички, и по цял ден си правят тънки разходки по улиците. Както и да се опитвах да разсея наивната й представа за живота в града, тя никак не можеше да повярва, че и там хората се трудят, че повечето са по-бедни от нея и работят за единия хляб. Приказваш тъй, защото и ти стана гражданин, казваше тя. Като се изучиш, ще доведеш някоя кокона, белосана и червисана, с шарено чадърче да си пази сянка. И като си представяше навярно как тази гражданка неумело се навежда да жъне или копае с чадърче в ръка, Радка се изправяше на чакъма и диво и простодушно се смееше от сърце.