Ивайло Петров - Хайка за вълци

Често сънуваше доброто и то му се явяваше насън като черешовото дърво до колибата, отрупано с цвят или плод, устремено към ясносиньото небе. На самия връх на дървото кацваше една мъничка бяла птичка, разтваряше човчица към небето и почваше да пее, само че вместо птича песен из простора се разнасяше звън на камбанки, чисти и благозвучни като детски гласове. Обикновено се случваше да седи на чардака, всеки път се учудваше на бялата птичка и всеки път откриваше, че не тя, а листата на черешата се полюшват леко от вятъра, докосват се едно друго и пеят като камбанки. И сам той малко по малко се превръщаше в звук от камбанка, летеше в простора, нетленен и лек като душа, и виждаше как всичко по земята е занемяло от блаженство. А злото, макар и да го сънуваше рядко, неизменно му се явяваше като караконджул, какъвто го знаеше от дете, същество неописуемо и страшно, комбинирано от всички хищни зверове и птици, с огромна кръвожадна уста и остри зъби, а понякога с клюн и крила. Заставаше срещу него, готово да се нахвърли отгоре му, а той не се сещаше да вземе манлихерата и да го убие, отстъпваше назад, падаше на дъното на някоя пропаст, а злото го гледаше отгоре и се смееше с човешки смях. В оная вечер на сватбата, когато научи за позора на дъщеря си и го изнудиха да го заплати със земя, пред него се появи злото и застана срещу него от другата страна на трапезата. Мина му през ум, че не сънува и че злото стои срещу него наяве, готово да го разкъса, ала не се изплаши, както се плашеше насън. Поиска само да го запита „защо?“, събра въздух в гърдите си, отвори уста и не можа да произнесе думата. Оттогава тази дума непрекъснато напираше на устата му и все не можеше да я произнесе. Защо Радка се опозори млада и зелена, защо Жендо го изнуди, защо загуби думите си? Защо господ ме наказа с три злини наведнъж, кому съм сторил зло? Този въпрос тегнеше на сърцето му като камък, искаше да го извика с все сила пред света и не можеше. Докато една нощ в началото на декември внезапно връхлетя снежна виелица, затрупа колибата, той проби покрива и се измъкна навън.

Прибра се в къщи, цяла зима не излезе от двора и за пръв път, откак бе станал пъдар на лозята, се залови за домашна работа. В първите дни започна да рине сняг до обора, колкото да стои по-далече от домашните си, за да не ги измъчва с немотата си, а после му стана навик да прави нещо из двора. Цепеше дърва, хранеше птиците и животните и особено приятно му бе да се грижи за двата вола и кравата, изпусталели и измацани с петна от пикоч. Чешеше ги с железния гребен, бъркаше им топла ярма, ставаше нощем да ги подхранва и за два месеца ги оправи. Привечер, когато трябваше да се напоят, стрина Груда или Митка, най-малката му дъщеря, ги откарваше до кладенеца, защото той не искаше да се показва пред хората. Наложи се да свали и войнишката униформа, за да не я похаби. Най-напред свали портупея, след няколко дни колана, брича, куртката и най-после белите като сняг навои. На тяхно място навличаше стари дрехи, останали още от ергенството му, та приличаше на чирак в собствената си къща. Стрина Груда изтъка шаяк, Стоян Кралев му уши без мярка един кат дрехи, така че Солен Калчо посрещна новогодишните празници като цивилно лице.

С Радка не бяха се виждали от сватбата. Стрина Груда я издебваше на чешмата или на бакалницата, но повече от минута не можеше да я задържи. Добре съм, как ще съм, казваше Радка и избързваше напред. При тези кратки срещи тя нито веднъж не погледна майка си в очите и не й каза нищо за себе си. Беше отслабнала в лице и снага толкова много, че едва удържаше пълните менци на раменете си. Стрина Груда се връщаше в къщи разплакана и казваше на мъжа си, че Радка не отива на добре. Той не даваше знак дали чува и разбира какво му говори тя. Обръщаше се настрана или излизаше навън. Но стрина Груда не го оставяше на мира, вървеше подире му и нареждаше:

— Ще я уморят тези хора, Калчо, здравето й ще вземат! На лицето й едни очи останали, отслабнала като вейка. Да отидеш да я вземеш и да я доведеш в къщи!

Веднъж като му говореше така, той я хвана за ръката и й посочи вратата.

— Не викай! — каза по навик стрина Груда. — Ох, боже, обърках се и аз! Какво искаш?

— Бубубу ал въъ! — изломоти той и взе да прави някакви знаци с ръце, а очите му се наляха със сълзи.

— Аз ли да отида?

— Ммм! Аха!

Стрина Груда наметна шала на раменете си и излезе, а той отиде да вземе от коша царевица за кокошките. Сложи няколко кочана в коритцето и преди да влезе в къщи, удари черковната камбана. Звънът отекна в стената на хамбара и отзвуча в далечината. Солен Калчо погледна към черквата и видя голямо ято гълъби да се вият високо в небето. Те правеха широки кръгове над селото и при всеки завой крилете им проблясваха от лъчите на залеза. Солен Калчо свали калпака си и помисли: „Кой ли е издъхнал, бог да го прости!“ Камбаната удари още веднъж, той влезе в къщи, седна до печката и захвана да рони царевица. Вън, на пруста, се чу някакво скимтене, вратата бавно се отвори и на прага застана стрина Груда с шала си в ръце.