Айн Рэнд - Изворът

— Съвсем не. Но не харесвам хора, които се опитват да казват само това, което си мислят, че аз мисля.

— Благодаря. Имам нужда от помощта ви. Никога не съм срещал… о, не, разбира се, точно това не искате да ви казвам. Но бях искрен за вашите вестници. Винаги съм се възхищавал на Гейл Уайнънд. Винаги съм искал да се запозная с него. Какво бихте казали за него?

— Точно такъв е, какъвто го описва Остин Хелър — изтънчен негодник.

Кийтинг трепна. Спомни си къде беше чул тези думи на Остин Хелър. Споменът за Катрин изглеждаше тромав и груб на фона на тънката бяла ръка, увиснала от облегалката на креслото до него.

— Но какъв човек е той?

— Не знам. Не го познавам.

— Не го познавате?

— Не.

— О, чух, че е много интересен!

— Несъмнено. Когато съм в настроение за нещо упадъчно, вероятно ще се запозная с него.

— Познавате ли Тухи?

— О — каза тя. В очите й се появи блясъкът, който бе виждал и преди. Не му хареса сладката веселост на гласа й. — О, Елсуърт Тухи. Разбира се, че го познавам. Чудесен е. Човек, с когото винаги ми е приятно да говоря. Той е съвършен мерзавец.

— Но, госпожице Франкън! Вие сте първият човек, който…

— Не се опитвам да ви впечатлявам. Казвам го искрено. Възхищавам му се. Толкова е съвършен. В този свят съвършенството не се среща често, нали? А той е точно такъв. Истински съвършен, по свой начин. Всички други са толкова незавършени, разтрошени на толкова много парченца, които не съвпадат едно с друго. Не и Тухи. Той е като монолит. Понякога, когато съм огорчена от целия свят, намирам утеха в мисълта, че всичко е наред, че ще бъда отмъстена, че светът ще си получи заслуженото — защото го има Елсуърт Тухи.

— За какво искате да бъдете отмъстена?

Тя го изгледа за миг с вдигнати клепачи, така че очите й не изглеждаха правоъгълни, а меки и бистри.

— Много умно нещо казахте. Първото умно нещо, което изрекохте.

— Защо?

— Защото знаете за какво да се хванете от всички глупости, които избърборих. Така че трябва да ви отговоря. Желая да бъда отмъстена за факта, че няма нищо, за което да бъда отмъстена. Сега да продължим за Елсуърт Тухи.

— Всички казват, че той е нещо като светец, истински идеалист, съвършено неподкупен и…

— Това е напълно вярно. Отявленият мошеник е много по-безопасен. Но Тухи е като лакмус за хората. Можеш да научиш много за тях от начина, по който го възприемат.

— Защо? Какво точно искате да кажете?

Тя се облегна назад в креслото и протегна ръце към коленете си, извивайки китки с дланите навън, с преплетени пръсти на ръцете. Засмя се непринудено.

— Нищо, което да обсъждаме на чаено парти. Кики е права. Тя мрази да ме вижда, но трябва да ме кани от време на време. А аз не мога да се сдържа да не дойда, след като тя толкова ясно показва, че не ме иска. Знаете ли, тази вечер казах на Ралстън точно какво мисля за неговия капитолий, но той не ми повярва. Усмихна се широко и каза, че съм много сладко момиченце.

— Не е ли прав?

— За какво?

— Че сте много сладко момиченце.

— Не. Не и днес. Накарах ви да се почувствате съвсем неловко. Но ще ви дам компенсация. Ще ви кажа какво мисля за вас, защото ще се чудите какво ли ми е мнението. Мисля, че сте умен и надежден, и открит, и доста амбициозен, и ще успеете. Освен това ми харесвате. Ще кажа на баща ми, че силно одобрявам неговата „дясна ръка“ и ще видите, че няма защо да се страхувате от дъщерята на шефа. Макар че би било по-добре да не казвам нищо на баща ми, защото моята препоръка ще има обратен ефект.

— Мога ли да ви кажа само едно нещо, което мисля за вас?

— Разбира се. Кажете ми всичко, което искате.

— Мисля, че щеше да е по-добре, ако не ми бяхте казали, че ме харесвате. Тогава бих имал по-голям шанс да е истина.

Тя се засмя.

— Щом сте наясно — каза тя, — ние двамата ще се разбираме отлично. Тогава дори може и да стане истина.

Гордън Л. Прескът се появи под свода на балната зала с чаша в ръка. Носеше сив костюм и сребристо вълнено поло. Младежкото му лице изглеждаше току-що измито. Както обикновено, навяваше мисли за сапун, паста за зъби и открито небе.

— Доминик, скъпа! — извика Прескът, размахвайки чашата и добави рязко: — Здравей, Кийтинг. Доминик, къде се криеш? Чух, че си тук и сума време те търся!

— Здравей, Гордън — каза тя. Каза го съвсем благовъзпитано — в тихия й любезен тон нямаше нищо обидно. Но след неговото въодушевление нейният глас прозвуча глухо и убийствено равнодушно. Сякаш двете нотки се примесиха в звуков контраст около мелодичната нишка на нейното презрение.