Айн Рэнд - Изворът

Хауърд Роурк се разсмя.

Стоеше гол на ръба на една скала. Далеч надолу, под него, се простираше езерото. Замръзнала експлозия на гранит, устремен в полет към небето над неподвижната вода. Водата изглеждаше твърда, камъкът — течен. Камъкът беше застинал като в кратък миг от битка, когато ударът среща удар и устремът застива в покой, по-напрегнат от движението. Мокър под слънчевите лъчи, камъкът блестеше.

Езерото под него беше само тънък стоманен пръстен, разсичащ скалите на две. Скалите потъваха в дълбините. Започваха и завършваха в небето. Така светът изглеждаше увиснал в пространството, той беше остров, плаващ върху нищото, опрян в краката на мъжа върху скалата.

Тялото му се изпъна към небето. То беше тяло с дълги прави линии и ъгли, всяка извивка бе начупена на отделни равнини. Стоеше неподвижен, ръцете му бяха отпуснати до тялото, с дланите навън. Усещаше стегнатите си рамене, извивката на врата и тежестта на кръвта в дланите си. Чувстваше вятъра зад себе си, във вдлъбнатината на гръбнака си. Вятърът развяваше косата му към небето. Косата му не беше нито руса, нито рижа, а с цвета на кората на зрял портокал.

Засмя се при мисълта за това, което му се случи сутринта, и за нещата, които предстояха.

Знаеше, че следващите дни ще бъдат трудни. Щеше да се сблъска с проблеми и трябваше да изготви план за действие. Знаеше, че трябва да помисли за това. Знаеше също, че няма да мисли, защото вече всичко му беше ясно, защото планът беше готов отдавна и защото искаше да се смее.

Опита се да помисли. Но забрави. Гледаше гранита.

Не се смееше, докато очите му се вглеждаха в земята около него. Лицето му беше като природен закон — нещо, което човек не може да оспорва, да променя или умолява. Имаше високи скули над сухи, хлътнали бузи; сивите му очи бяха студени и непоколебими; устата му бе надменна и здраво стисната — уста на палач или на светец.

Погледна гранита. Помисли си: да бъде нарязан и направен на стени. Погледна едно дърво. Да бъде нарязано и направено на греди. Погледна ръждива ивица върху камъка и си помисли за желязна руда под земята. Да бъде разтопена и да се издигне в подпорни греди към небето.

Тези скали, мислеше си той, са тук за мен; чакат сондата, динамита и моя глас; чакат да бъдат натрошени, разцепени, смлени, преродени; чакат формата, която ще им придадат моите ръце.

После тръсна глава, защото си спомни сутринта. Спомни си, че трябва да свърши много неща. Пристъпи до ръба, вдигна ръце и се гмурна в небето надолу.

Преплува езерото до отсрещния бряг. Стигна до скалите, където бе оставил дрехите си. Огледа се със съжаление. Откакто дойде да живее в Стантън преди три години, щом успееше да отдели по един час — а това не се случваше често — идваше тук да отдъхне, да поплува, да се отпусне, да помисли, да бъде сам и жив. Първото, което поиска да направи в своята нова свобода, бе да дойде на това място, защото знаеше, че идва за последен път. Сутринта го изключиха от архитектурния факултет на Стантънския технологичен институт.

Навлече дрехите си: стари панталони от дънков плат, сандали, риза с къси ръкави и липсващи копчета. Закрачи по тясна пътечка между скалите към пътя, спускащ се по зеления склон към шосето в подножието.

Вървеше бързо, с отпусната, ленива вещина на движенията. Спусна се по дългия път, огрян от слънцето. Далеч пред него, на брега на Масачузетс се простираше Стантън, малък град, като кутийка за скъпоценния камък, заради който съществуваше — внушителният институт, издигащ се на отвъдния хълм.

В началото на града имаше бунище. В тревата се подаваше сива купчина отпадъци. Леко димеше. На слънцето проблясваха тенекиени кутии. После пътят продължаваше край първите къщи до една църква — готическа дървена постройка, боядисана в гълъбовосиньо. Имаше здрави дървени опорни стени, които не поддържаха нищо; прозорците бяха с цветни стъкла и гъсти плетеници от изкуствени скъпоценни камъни. От църквата започваха дълги улици с тесни, натрапчиви морави. Зад моравите стърчаха купчини дърво, измъчени във всевъзможни форми, с фронтони, кулички, капандури, с издадени входове, притиснати под огромни скосени покриви. По прозорците трептяха бели пердета. До странична врата се виждаше преливаща кофа за смет. Стар пекинез седеше на възглавничка на стълбите пред входната врата, от устата му се стичаха лиги. Проснати пелени се вееха на вятъра между колоните на веранда.