Айн Рэнд - Изворът

Роурк тръгна към чертежите — първото, което се готвеше да опакова. Вдигна един, още един и още един. Загледа се в големите листове.

Скици на сгради, каквито нямаше на земята. Сякаш бяха първите къщи, построени от първия родил се човек, който никога не е чувал, че друг е строил преди него. За тях нямаше какво да се каже, освен че всяка сграда е неизбежно такава, каквато трябва да бъде. Не бяха сгради, над които проектантът е мислил дълго, сглобявайки врати, прозорци и колони, следвайки прищевките си и изискванията на учебниците. Тези сгради сякаш бяха изникнали от земята, тласкани от животворна сила, завършени и непроменими. Ръката, начертала линиите с остър молив, имаше още много да се учи. Но нито една линия не бе излишна, не липсваше нито една равнина. Сградите изглеждаха строги и изчистени, но при по-внимателно вглеждане се виждаше с колко труд, с какъв сложен метод, с какво усилие на мисълта е постигната простотата. Нямаше детайл, създаден по някакви правила. Тези сгради не бяха нито класически, нито готически, нито ренесансови. Те бяха просто сгради, проектирани от Хауърд Роурк.

Погледът му се спря на една скица. Не беше доволен от нея. Беше я начертал, за да се упражнява, извън учебната си програма. Често му се случваше, когато някое място му направи впечатление, да се спре и да се замисли каква сграда би му подхождала.

Беше прекарал дълги нощи, втренчен в скицата, чудейки се какво е сбъркал. Но сега мигновено осъзна грешката си.

Метна скицата на масата, наведе се и започна рязко да нанася линии направо върху чистия чертеж. Спираше от време на време, за да погледне, пръстите му притискаха хартията, сякаш държеше в ръце самата сграда. Ръцете му бяха с дълги пръсти, с твърди вени и изпъкнали стави и кости.

Час по-късно на вратата се почука.

— Влез! — отсече той, без да вдигне глава.

— Господин Роурк! — ахна госпожа Кийтинг, вторачена в него през прага. — Какво правите, за Бога?

Той се обърна и я погледна, опитвайки се да си спомни коя е.

— А деканът? — изстена тя. — Деканът, който ви чака?

— О — каза Роурк. — О, да. Забравих.

— Забравихте?

— Да. — В гласа му прозвуча нотка на учудване, на удивление от нейното удивление.

— Ами, мога да кажа само — натърти тя, — че така ви се пада! Просто си го заслужавате. Та нали церемонията по дипломирането започва в четири и половина, кога според вас той ще има време да ви приеме?

— Тръгвам веднага, госпожо Кийтинг.

Подтикваше я не толкова любопитството й, а тайният страх, че учебният съвет може да промени решението си. Той отиде до банята в дъното на коридора. Тя го наблюдаваше как си мие ръцете и набързо се опитва да приглади буйната си права коса. Заслиза по стълбите и едва тогава тя си даде сметка, че той излиза.

— Господин Роурк! — извика тя, сочейки дрехите му. — Не можете да отидете така!

— Защо не?

— Той е ваш декан!

— Вече не е, госпожо Кийтинг.

Казва го, сякаш е доволен, помисли си тя с ужас.

Стантънският технологичен институт се издигаше на един хълм. Назъбените му стени се извисяваха като корона над простиращия се под него град. Приличаше на средновековна крепост с готическа катедрала в средата. Беше идеален за крепост — с дебели тухлени стени, бойници за стражите, укрепления, зад които да се крият стрелците и ъглови кули, от които да се излива врящо масло върху нападателя — ако в един университет се наложи да се правят такива неща. Над него с изящно великолепие се издигаше катедралата, като крехка защита от двама могъщи врагове: светлината и въздуха.

Кабинетът на декана приличаше на параклис, изпълнен с приглушена светлина, която проникваше през висок прозорец от цветно стъкло. Оскъдната светлина се процеждаше през одеждите на сковани светци със свити лакти. Цветни лъчи от червена и пурпурна светлина падаха върху две истински готически скулптурни фигури, клекнали от двете страни на камината, в която никога не е имало огън. Петно зелена светлина бе застинало насред картината на Партенона, окачена над камината.

Щом Роурк влезе в кабинета, силуетът на декана изплува иззад бюрото, изваяно като изповедалня. Деканът беше нисък, пухкав господин, който носеше изобилната си плът с непоколебимо достойнство.

— А, да, Роурк — усмихна се той. — Седнете, моля.

Роурк седна. Деканът сплете пръсти на корема си и зачака да чуе очакваните молби. Молба не последва. Деканът се прокашля.

— Излишно е да ви казвам колко съжалявам за неприятната случка тази сутрин — започна той. — Нали знаете, че винаги искрено съм ви мислил доброто.