Айн Рэнд - Изворът

Прескът не го долови.

— Скъпа — каза той, — всеки път, когато те видя, изглеждаш все по-прекрасна. Да не повярваш, че е възможно.

— Седми път — каза Доминик.

— Какво?

— Казваш го за седми път, когато се срещнем, Гордън. Броя ги.

— Не може да бъде, Доминик. Не говориш сериозно.

— Нищо подобно, Гордън. Точно водех много сериозен разговор с моя приятел Питър Кийтинг.

Една дама помаха на Прескът и той се възползва, за да се измъкне, гледайки много глупаво. А Кийтинг се наслади на мисълта, че тя пренебрегна друг мъж заради разговора, който искаше да продължи със своя приятел Питър Кийтинг.

Но когато се обърна към нея, тя попита мило:

— Та за какво говорехме, господин Кийтинг? — И в следващия миг загледа с подчертан интерес съсухрен дребен човек, задавил се над чаша уиски в залата.

— Ами — каза Кийтинг — говорехме…

— О, това е Юджийн Петингил. Той ми е голям любимец. Трябва да кажа здрасти на Юджийн.

Изправи се, прекоси залата с тяло, наклонено назад, и отиде при най-непривлекателния сред присъстващите седемдесетгодишен мъж.

Кийтинг се зачуди дали трябва да стане член на братството на Гордън Л. Прескът или всичко е било случайно.

Върна се неохотно в балната зала. Наложи си да минава от група на група сред гостите и да си говори с тях. Наблюдаваше как Доминик Франкън се движи през тълпата и спира да разговаря с други хора. Тя не го погледна повече. Нямаше представа дали е постигнал с нея успех или се е провалил напълно.

Направи така, че да е на вратата, точно когато тя си тръгна.

Тя се спря и му се усмихна очарователно.

— Не — изрече Доминик, преди той да успее да си отвори устата, — не можете да ме изпратите. Чака ме кола. Все пак ви благодаря.

Тя си тръгна, а той остана безпомощно на вратата, мислейки си яростно, че се изчервява.

Усети мека ръка на рамото си. Обърна се и видя, че Франкън е до него.

— Вкъщи ли си отиваш, Питър? Ще те закарам.

— Но нали трябва да си в клуба към седем.

— Е, нищо, ще закъснея малко. Ще те заведа у дома, няма проблем. — Лицето на Франкън изразяваше необичайна и неподхождаща му загриженост.

Кийтинг го последва мълчаливо. Стана му забавно. Продължи да мълчи, след като двамата се настаниха в уютната кола на Франкън.

— Е? — попита заплашително Франкън.

Кийтинг се усмихна.

— Ти си прасе, Гай. Не можеш да оцениш това, което имаш. Защо не ми каза? Тя е най-красивата жена, която съм виждал.

— О, да — каза мрачно Франкън. — Може би точно това е проблемът.

— Какъв проблем? Къде виждаш проблем?

— Какво всъщност си мислиш за нея, Питър? Забрави външния вид. Ще видиш колко бързо го забравяш. Какво мислиш?

— Ами мисля, че тя има доста силен характер.

— Благодаря ти за дипломатичността.

Франкън навъсено замълча, после каза със странна нотка на надежда:

— Знаеш ли, Питър, изненадах се. Наблюдавах те как дълго разговаряш с нея. Беше изумително. Бях сигурен, че ще те отпрати с малка отровна забележка. Възможно е все пак да се разбираш с нея. Стигнах до заключението, че ти не можеш да кажеш нищо за нея. Може би… Знаеш ли, Питър, исках да ти кажа следното: не обръщай внимание на думите й, че бих предпочел да се отнасяш ужасно с нея.

Това тромаво и искрено изречение съдържаше толкова силен намек, че устните на Кийтинг неволно се извиха, за да подсвирнат от почуда, но навреме спряха. Франкън тежко добави:

— Изобщо не искам да се държиш лошо с нея.

— Знаеш ли, Гай — каза Кийтинг леко покровителствено — не трябваше да се измъкваш така.

— Не умея да разговарям с нея. — Въздъхна. — Така и не се научих. Не мога да разбера какво по дяволите става с нея, но нещо става. Тя просто не се държи човешки. Знаеш ли, изключиха я от две училища, точно преди да завърши. Не знам как е изкарала колежа, но мога да ти кажа, че в продължение на цели четири години умирах от страх, като си отварях пощата, очаквайки съобщение за неизбежното. После реших, че веднъж да стане самостоятелна, вече нищо няма да зависи от мен и няма да се тревожа, но сега е по-лоша от всякога.

— Какво толкова те тревожи?

— Нищо. Опитвам се да не се тревожа. Доволен съм, когато успявам да не мисля за нея. Нищо не мога да направя, просто не ставам за баща. Но понякога чувствам, че в края на краищата това е моя отговорност, макар Бог да ми е свидетел, че не я искам, но все пак отговорността е налице, трябва да направя нещо, няма кой друг да я поеме.

— Позволил си й да те изплаши, Гай, а всъщност няма от какво да се страхуваш.