Айн Рэнд - Изворът

— Мислиш ли, че няма?

— Няма.

— Може би ти си мъжът, който ще се справи с нея. Сега не съжалявам, че те запознах с нея, а знаеш, че не исках. Да, мисля, че ти си единственият мъж, който може да се справи с нея. Ти си доста… решителен — нали, Питър? — когато си поставиш някаква цел.

— Ами — каза Кийтинг, махвайки безгрижно с ръка, — не се плаша често.

Облегна се на възглавниците, сякаш беше изморен, сякаш не бе чул нищо важно. Не продума до края на пътуването. И Франкън не продума.

— Момчета — каза Джон Ерик Снайт, — не жалете силите си. Задава се най-важната ни поръчка за тази година. Парите не са много, нали разбирате, но престижът, връзките! Ако успеем да я изпълним, някои велики архитекти ще позеленеят! Остин Хелър ми каза, че ние сме третата фирма, към която се обръща. Не харесал нищо, което големите клечки се опитали да му пробутат. Така че сега всичко зависи от нас, момчета. Трябва да е нещо различно, необичайно, с вкус, но преди всичко различно. Дайте най-доброто от себе си.

Петимата му проектанти седяха в полукръг около него. „Готика“ изглеждаше отегчен, а „Разни“ обезсърчен от самото начало; „Ренесанс“ следеше движението на една муха по тавана. Роурк попита:

— Какво всъщност каза той, господин Снайт?

Снайт вдигна рамене и погледна съзаклятнически Роурк, като че ли двамата знаеха за новия клиент някаква срамна тайна, която е по-добре да не се споменава.

— Нищо кой знае колко важно… но това да си остане между нас, момчета — каза Снайт. — Не се изрази много ясно, като имаме предвид превъзходния английски на статиите му. Призна, че изобщо не разбира от архитектура. Не каза дали иска къща в модернистичен или в друг стил. Каза нещо в смисъл че иска да си има собствена къща, но дълго време се колебаел дали да си построи, защото всички къщи му изглеждали еднакви, всички изглеждали ужасно и се чудел как човек може да си хареса някоя къща. Но все пак знаел, че иска къща, която да обикне. „Къща, която да е важна за мен“, каза той и добави: „не зная каква или как да изглежда.“ Ето, това е. Не каза нищо повече. Почти няма за какво да се хванеш и аз не бих се заел да му предлагам скици, ако не беше Остин Хелър. Но определено не виждам смисъл… Какво има, Роурк?

— Нищо — каза Роурк.

Така завърши първият разговор за жилището на Остин Хелър.

Същия ден Снайт и петимата му проектанти се качиха на един влак и отидоха до Кънектикът, за да видят мястото, което Хелър бе избрал. Дъвчейки сандвичи и фъстъци, стигнаха до самотен скалист бряг, на три мили от затънтено градче. От брега се издигаше начупена на тераси канара, завършваща с отвесна оголена скала. Устремена вертикално над морето, тя образуваше кръст с дългата водоравна линия на бледото море.

— Ето — каза Снайт. — Това е. — В ръката си въртеше молив. — Страхотия, нали? — Въздъхна. — Опитах се да му предложа по-прилично място, но той не го прие много радушно, така че трябваше да млъкна. — Завъртя молива. — Иска къщата му да е там, на самия връх на скалата. — Почеса носа си с острото на молива. — Опитах се да му предложа къщата да е по-далеч от брега и да гледа към скалата, но и това не беше прието добре. — Захапа гумата между зъбите си. — Само като си помисля за взривяването, за изравняването на скалния връх. — Почисти нокътя си с графита, който остави черна следа. — Ами това е… Забележете наклона и качеството на камъка. Достъпът ще е труден… В кантората имам всички проучвания и снимки… Е… някой има ли цигара?… Струва ми се, че това е всичко… Ще ви помагам с идеи… Добре… Кога тръгва проклетият влак?

Петимата проектанти се хванаха на работа. Четиримата веднага застанаха пред чертожните дъски. Роурк няколко пъти отиде сам до мястото.

Петте месеца, откакто Роурк бе постъпил при Снайт, останаха зад него като празно пространство. Ако се бе запитал как се е чувствал, нямаше да намери отговор, освен че не си спомня нищо за тези месеци. Помнеше обаче всеки свой чертеж. Стига да искаше, можеше да си спомни и какво е станало с чертежите, но не искаше.

Не бе обичал нито един от проектите си така, както обикна къщата на Остин Хелър. Оставаше в чертожната зала вечер след вечер, сам пред листа хартия, с мисълта за скалата над морето. Никой не видя чертежите му, преди да ги завърши.

Завърши ги една нощ. Седна до масата с пръснатите чертежи. Остана така часове наред, с едната ръка подпираше челото си, а другата висеше отстрани с пръсти, сковани от притока на кръв. Улицата под прозорците стана тъмносиня, а след това бледосива. Той не гледаше чертежите. Чувстваше се изчерпан и изтощен.