Айн Рэнд - Изворът

Джон Ерик Снайт се опита да го разубеди. Роурк отиде в кантората му да си прибере чертожните си инструменти. Снайт излезе в приемната, стисна му топло ръката и каза:

— Е, Роурк! Как си? Ела, влез при мен, искам да поговорим!

И когато Роурк седна пред бюрото му, Снайт изрече на висок глас:

— Виж, човече, надявам се, че си достатъчно разумен да не ми се сърдиш за онова, което казах вчера. Малко се ядосах, но не на работата ти, а защото го направи на онази скица, онази скица… както и да е, няма значение. Нали не ми се сърдиш?

— Не — каза Роурк. — Никак.

— Разбира се, че не си уволнен. Не си го приел на сериозно, нали? Можеш да се върнеш на работа още сега.

— Защо да се върна, господин Снайт?

— Как защо? О, къщата на Хелър, нали? Но ти не вземаш Хелър на сериозно, нали? Видя го колко е луд, сменя си мнението шестдесет пъти в минута. Той няма никакво намерение да ти даде тази поръчка, това трябва да ти е ясно, не е толкова просто, не се прави така.

— Вчера подписахме договора.

— Така ли? Ами чудесно! Добре тогава, Роурк, ето какво ще направим: връщаш поръчката обратно при нас и аз ще ти позволя да напишеш името си до моето — „Джон Ерик Снайт & Хауърд Роурк“. И ще си разделим хонорара. Това ще бъде в допълнение към заплатата ти… а освен това получаваш повишение. Същата уговорка ще важи за всяка нова поръчка, която донесеш. И… господи, човече, защо се смееш?

— Извинете ме, господин Снайт. Съжалявам.

— Мисля, че не разбираш — каза Снайт озадачено. — Не разбираш ли? За теб това е сигурност. Все още не ти е изгодно да си самостоятелен. Поръчките няма да ти падат от небето просто ей така. Какво ще правиш? При мен ще имаш сигурна работа и ще се подготвиш за самостоятелна практика, ако това е целта ти. След четири-пет години ще си готов за такъв скок. Всички действат така. Нали разбираш?

— Да.

— Значи си съгласен?

— Не.

— Но за бога, човече, ти си полудял! Да започнеш самостоятелно сега? Без опит, без връзки, без… без нищо! Не знам друг подобен случай. Питай когото и да било от гилдията. Чуй какво ще ти кажат. Това е абсурд!

— Сигурно.

— Слушай, Роурк, няма ли да ме изслушаш?

— Ще ви изслушам, щом искате, г-н Снайт. Но ви казвам отсега, че каквото и да ми кажете, нещата няма да се променят. Ако приемете, че е така, нямам нищо против да ви изслушам.

Снайт говори дълго. Роурк го изслуша, без да му възразява, обяснява или отговаря.

— Е, добре, след като си решил твърдо, не се надявай да те върна на работа, като се окажеш на улицата.

— Не се надявам, господин Снайт.

— Никой от гилдията няма да те вземе, като се разчуе как си постъпил с мен.

— Знам, г-н Снайт.

През следващите няколко дни Снайт обмисляше дали да заведе дело срещу Роурк и Хелър. Накрая се отказа, защото нямаше прецедент, на който да се позове; Хелър му беше платил за свършената работа, а къщата беше проектирана от Роурк; освен това никой никога не бе съдил Остин Хелър.

Първият посетител в кантората на Роурк беше Питър Кийтинг.

Отиде при него един ден по обед, без да му се обади предварително. Прекоси стаята и седна на бюрото на Роурк, засмя се и разтвори ръце:

— Е, Хауърд! — каза той. — Гледай ти!

Не се бяха виждали от година.

— Здравей, Питър — каза Хауърд.

— Собствен офис, с твоето име и всичко останало! Толкова бързо! Невероятно!

— Кой ти каза, Питър?

— О, нещата се разчуват. Да не би да мислиш, че не се интересувам от твоята кариера? Знаеш какво е мнението ми за теб. Излишно е да ти казвам, че те поздравявам и ти желая всичко най-хубаво.

— Няма нужда, наистина.

— Хубава ти е кантората. Светла и просторна. Може би не е достатъчно внушителна, но не е зле като начало. А и бъдещето не е много сигурно нали, Хауърд?

— Никак.

— Поел си огромен риск.

— Вероятно.

— Наистина ли смяташ да продължиш така? Имам предвид сам?

— Ще опитам.

— Все още не е късно. Чух какво се е случило и помислих, че със сигурност ще върнеш поръчката на Снайт и ще сключиш добра сделка с него.

— Не.

— Няма ли да го направиш?

— Не.

Кийтинг се зачуди защо го обзема неприятно усещане за раздразнение, защо ли е дошъл, надявайки се да установи, че историята не е вярна, надявайки се да завари Роурк неуверен и готов да отстъпи. Усещането го обзе още щом чу новината за Роурк — усещане за нещо неприятно, което продължи да изпитва, след като бе забравил какво го е предизвикало. То се връщаше безпричинно, беше като прилив на необясним гняв и той се питаше: какво по дяволите чух днес? Тогава си спомняше: о, да, Роурк — Роурк е отворил собствена кантора. Следващият въпрос беше: И какво от това? — но самият факт му действаше унизително, като обида.