Айн Рэнд - Изворът

— Какво имате предвид, госпожице Франкън?

— Баща ми би предпочел да се държите ужасно с мен. С баща ми никак не се разбираме.

— Но, госпожице Франкън, аз…

— Смятам, че е честно да ви го кажа от самото начало. Може да си промените мнението. — Кийтинг потърси с очи Франкън, но той беше изчезнал. — Не — каза тя меко, — татко не ги умее тези неща. Твърде неловко действа. Помолили сте го да ни запознае и той не биваше да допусне аз да се досетя. Все пак всичко е наред, тъй като и двамата си признахме. Седнете.

Тя се отпусна в едно кресло и той покорно седна до нея. След като постояха няколко минути, опитвайки се да се включат в разговора с празни усмивки, непознатите млади мъже се оттеглиха. Кийтинг с облекчение си помисли, че в нея няма нищо страшно, но долови обезпокоителен контраст между думите й и искрената невинност, с която тя ги изричаше. Зачуди се на кое да вярва.

— Признавам, че поисках да ви бъда представен — каза той. — Очевидно е, нали? Кой не би го поискал? Но не мислите ли, че изводите, които ще си направя, няма да имат нищо общо с вашия баща?

— Само не ми казвайте, че съм красива и прелестна, че не сте срещали друга като мен и силно се страхувате, че ще се влюбите в мен. В крайна сметка пак ще го кажете, но нека да го отложим. Освен това мисля, че можем да се разбираме много добре.

— Но вие се опитвате да ме поставите в много трудно положение, нали?

— Да. Баща ми сигурно ви е предупредил.

— Предупреди ме.

— Трябваше да го послушате. Внимавайте с баща ми. Запознавала съм се с толкова много негови „десни ръце“, че започнах да ставам скептична. Но вие сте първият, който се задържа за по-дълго време. И който вероятно ще се задържи и занапред. Слушала съм много за вас. Поздравления.

— От години очаквам да се запозная с вас. Чета вашата рубрика с такова… — Той млъкна. Даде си сметка, че не биваше да говори за това и преди всичко, че не трябваше да млъква.

— С такова…? — попита тя любезно.

— … с такова удоволствие — завърши той, надявайки се, че тя няма да се хване за думите му.

— О, да — каза тя. — Къщата на Ейнсуърт. Вие сте я проектирали. Съжалявам. Случайно станахте жертва на един от редките ми изблици на честност. Не се проявяват често. Сигурно го знаете, ако сте чели вчерашната ми рубрика.

— Четох я. И… добре, ще последвам вашия пример и ще бъда съвършено откровен. Не го приемайте като оплакване — човек не трябва да се оплаква от своите критици. Но всъщност капитолият на Холкъм е много по-калпав от всичко, за което ни порицахте. Защо го възхвалихте във вчерашната си рубрика? Или бяхте принудена да го направите?

— Не ме ласкайте. Разбира се, че не съм била принудена. Да не би да мислите, че някой обръща достатъчно внимание на вестникарската рубрика за украса на дома, та да го е грижа какво пиша в нея? Освен това, аз дори не би трябвало да пиша за капитолии. Но украсите за дома взеха да ми омръзват.

— Защо тогава похвалихте Холкъм?

— Защото неговият капитолий е толкова ужасен, че би било банално да го критикувам. Затова си помислих, че ще е забавно да го възвелича до небесата. И така си беше.

— Това ли е начинът, по който работите?

— Това е начинът, по който работя. Но хората не четат моята рубрика, освен домакините, които нямат средства да си украсяват домовете, така че това въобще няма значение.

— А какво харесвате в архитектурата?

— Не харесвам нищо в архитектурата.

— Е, сигурно разбирате, че няма да ви повярвам. Защо пишете, след като няма какво да кажете?

— За да правя нещо. Нещо по-отвратително от много други неща, които бих могла да правя. И по-забавно.

— Хайде, хайде, това не е истинската причина.

— Никога нямам истински причини.

— Но сигурно работата ви доставя удоволствие.

— Така е. Не виждате ли, че ми доставя удоволствие?

— Знаете ли, всъщност ви завиждам. Работите за възхитителна компания, каквато са вестниците на Уайнънд. Най-голямата организация в страната, за която работят най-добрите писачи и…

— Слушайте — каза тя и се наведе поверително към него, — нека ви помогна. Ако току-що се бяхте запознали с моя баща и ако той работеше за вестниците на Уайнънд, трябваше да кажете точно тези неща. Но не и на мен. Именно това очаквах да ми кажете, а аз не обичам да чувам онова, което очаквам да чуя. Щеше да е много по-интересно да ми кажете, че вестниците на Уайнънд са пълен боклук, жълта преса и че всичките им автори, взети заедно, не струват пукнат грош.

— Така ли мислите за тях?