Айн Рэнд - Изворът

Ходеше по улиците на Ню Йорк с широкопола шапка, тъмен делови костюм, бледозелена сатенена риза, жилетка от бял брокат и огромна черна папийонка, подаваща се изпод брадичката му. Ходеше с жезъл — не бастун, а дълъг абаносов жезъл с топка от масивно злато. Сякаш огромното му тяло се бе примирило с условностите на прозаичната цивилизация, но овалът на гърдите и корема му изпъкваше, развявайки знамето на вътрешния му мир.

Всичко това му бе позволено, защото беше гений. Беше и президент на Американската гилдия на архитектите.

Ралстън Холкъм не споделяше възгледите на своите колеги в организацията. Не беше нито заклет строител, нито бизнесмен. Самият той се определяше като човек с идеали.

Критикуваше окаяното състояние на американската архитектура и безпринципния еклектизъм на архитектите. Във всеки период от историята, казваше той, архитектите са строели в духа на своето време, без да копират миналото; оставаме верни на историята само ако спазваме нейния закон, който изисква да вкореняваме изкуството си дълбоко в реалността на собствения ни живот. Холкъм изтъкваше колко е глупаво да се издигат сгради в гръцки, готически или романски стил. Умоляваше: нека сме модерни, нека да градим в стил, принадлежащ на нашето време. Той беше основал такъв стил — стилът Ренесанс.

Излагаше ясно аргументите си: тъй като след Ренесанса в света не се е случило нищо важно от историческа гледна точка, трябва да смятаме, че все още живеем в този период; всички външни изяви на нашето съществуване трябва да бъдат верни на образците на великите майстори от шестнадесети век, подчертаваше той.

Не можеше да понася малцината, които говореха за модерна архитектура, използвайки думи, коренно различни от неговите. Той не им обръщаше внимание; казваше само, че хората, които искат изцяло да скъсат с миналото, са невежи мързеливци и че човек не може да поставя оригиналността над Красотата. Произнасяше последната дума с благоговеен трепет.

Приемаше само внушителни поръчки. Беше специалист по вечното и монументалното. Строеше паметници и капитолии. Изпълняваше проекти за международни изложения.

Строеше като композитор, направляван от мистична сила. Спохождаха го внезапни вдъхновения. Добавяше огромен купол над плоския покрив на готова сграда, украсяваше някой свод с мозайка от варак, заменяше фасада от варовик с мраморна. Клиентите му пребледняваха, изгубваха ума и дума… и плащаха. Властната му личност надделяваше винаги, когато клиентът се опиташе да прояви спестовност; неговият непреклонен, мълчалив и необорим довод беше, че е Творец. Радваше се на огромен престиж.

Произхождаше от семейство, включено в Социалния регистър. На средна възраст се бе оженил за млада дама, чието семейство не фигурираше в Социалния регистър, но печелеше купища пари от империя за дъвки, наследена от единствената дъщеря.

Ралстън Холкъм беше на шестдесет и пет години, към които добавяше още няколко, за да получава комплименти от приятели за чудесната си физика; госпожа Ралстън Холкъм беше на четиридесет и две, но се опитваше да изглежда много по-млада.

Госпожа Ралстън Холкъм имаше салон и даваше неофициални приеми в неделя следобед.

— Всеки, който се смята за име в архитектурата, се отбива при нас — казваше тя на приятелите си и добавяше: — Добре правят тези, които се отбиват.

Беше мартенски неделен следобед. Кийтинг тръгна с колата си към дома на Холкъм, който бе копие на флорентински дворец. Ходеше там по задължение, малко неохотно. Посещаваше редовно прочутите приеми, но се отегчаваше, защото познаваше всички, които ходеха там. Знаеше обаче, че този път трябва да отиде, защото приемът бе по случай поредният капитолий, проектиран от Ралстън Холкъм.

Внушително множество се бе събрало в мраморната бална зала на семейство Холкъм. Хората бяха пръснати на групи, като островчета сред пространството, достатъчно за дворцови приеми. Гостите се опитваха да се държат непринудено и да блеснат. Стъпките отекваха по мраморния под като в гробница. Пламъците на високите свещи се блъскаха отчаяно в сивата светлина отвън; дневната светлина замъгляваше сиянието на свещите, а те й придаваха преждевременен здрачен нюанс. Умален модел на новия щатски капитолий се мъдреше насред залата върху постамент, осветен с малки електрически крушки.

Госпожа Ралстън Холкъм заемаше почетното място на масата за чай. Всеки гост получаваше крехка чаша от прозрачен порцелан, отпиваше две малки глътки и се изнасяше към бара. Двама огромни прислужници отнасяха излишните чаши.