Айн Рэнд - Изворът

Гласът от високоговорителя беше рязък и ясен, с лек английски акцент.

— … и трябва да имаме предвид — продължи без емоция Остин Хелър, — че след като, за жалост, сме принудени да живеем заедно, най-важното, което трябва да помним, е, че единственият начин да имаме някакъв закон е да имаме възможно най-малко закони. Според мен няма друг етичен стандарт, с който да се измери цялостното неетично понятие държава, освен с количеството време, мисъл, пари, с усилията и подчинението, които обществото изтръгва насила от всеки свой член. Ценностите и цивилизоваността на обществото са обратнопропорционални на това ограбване. Няма закон, който да застави човека да работи при условия, различни от тези, които той сам избира. Няма закон, който да му попречи да определя тези условия — но няма и закон, който да принуди работодателя да ги приеме. Свободата да се договаряме или да не се договаряме, е основа на нашето общество — а свободата да стачкуваме, е част от нея. Споменавам това, за да ви напомня, че има един Петроний от Хелс Кичин 6 6 Hells Kitchen — предградие на Ню Йорк. Името означава Кухнята на Ада. — Бел.прев. , един изтънчен негодник, който напоследък доста кресливо ни убеждава, че тази стачка руши законността и реда.

Високоговорителят избълва остър, пронизителен възглас на одобрение и шумни аплодисменти. Хората във фоайето бяха смаяни. Катрин сграбчи лакътя на Кийтинг.

— О, Питър! — прошепна тя. — Той има предвид Уайнънд! Уайнънд е роден в Хелс Кичин. Той може да си позволи да говори така, но Уайнънд ще си излее гнева на чичо Елсуърт!

Кийтинг престана да слуша речта на Хелър, защото почувства такова силно главоболие, че от шума го заболяха очите и затвори клепачи. Облегна се на стената.

Стреснато отвори очи, осъзнавайки, че около него е настъпила странна тишина. Не беше чул кога Хелър е престанал да говори. Хората във фоайето стояха в напрегнато, тържествено очакване. Дращенето на високоговорителя привличаше погледите към тъмната му фуния. И тогава в тишината се разнесе висок и бавен глас:

— Дами и господа, имам честта сега да ви представя господин Елсуърт Монктън Тухи!

Бенет спечели баса в кантората, помисли си Кийтинг. Последваха няколко секунди тишина. А после се случи нещо, което блъсна Кийтинг по тила; то не беше нито звук, нито удар, а нещо, което раздра времето, откъсвайки този миг от обичайния му ход. Първо усети само шок; изтече една отчетлива, осъзната секунда, преди да си даде сметка, че това са аплодисменти. Беше гръм от аплодисменти и той помисли, че високоговорителят ще експлодира. Нестихващите аплодисменти натискаха стените на фоайето. На Кийтинг му се стори, че усеща как стените се издуват навън към улицата. Хората около него аплодираха възторжено. Катрин стоеше с отворена уста. Сигурен беше, че тя е спряла да диша. Мина доста време и изведнъж настъпи тишина, също толкова внезапна и поразителна като грохота; звукът във високоговорителя замря. Замълчаха и хората във фоайето. И тогава прозвуча гласът.

— Приятели мои — каза той, просто и тържествено. — Братя — добави меко, сякаш без да иска, произнасяйки развълнуван и двете обръщения, с усмивка, извиняваща вълнението. — Вашето посрещане ме трогва по-силно, отколкото е редно да си позволя. Надявам се да ми простите, че се държа като суетното дете, което е във всички нас. Давам си сметка — и го приемам именно така, — че аплодисментите ви не са за моята личност, а за принципа, който имам щастието да отстоявам най-смирено тази вечер.

Не беше глас, а чудо. Вееше се като кадифено знаме. Изричаше английски думи, но звънливата яснота на всяка сричка прозвучаваше като нов език, на който се говори за първи път. Това беше глас на титан.

Кийтинг остана със зяпнала уста. Не чуваше какво казва гласът. Слушаше красотата на безсмислените звуци. Не изпитваше нужда да узнае техния смисъл; беше готов да приеме всичко, беше готов сляпо да се остави да го водят.

— … и така, приятели мои — казваше гласът, — поуката, която трябва да изведем от нашата трагична борба, е поуката за единството. Или ще се обединим, или ще бъдем победени. Нашата воля — волята на онеправданите, забравените, потиснатите — ще ни сплоти, за да ни превърне в огромна сила, с обща вяра и обща цел. Време е всеки отделен човек да се отрече от мислите за своите малки нищожни проблеми, за печалба, уют и доволство. Време е да се влеем в голямото течение, в прииждащата река, която идва да отнесе всички ни, и желаещите, и нежелаещите, към бъдещето. Историята, приятели мои, не ни пита дали сме съгласни. Тя е неумолима, като гласа на масите, които я създават. Нека се вслушаме в нейния зов. Нека се организираме, братя мои. Нека се организираме. Нека се организираме. Нека се организираме.