Айн Рэнд - Изворът

Кийтинг не проявяваше никакъв интерес по въпроса и силно се подразни.

Изяде си вечерята в мрачно мълчание и когато госпожа Кийтинг започна с думите: „А между другото…“, опитвайки се да поведе разговора в позната посока, той рязко я прекъсна:

— Няма да ми говориш за Катрин. Замълчи.

Госпожа Кийтинг не продума повече. Опита се да изсипе още храна в чинията му.

Взе такси до „Гринич Вилидж“. Забърза по стълбите. Рязко натисна звънеца. Зачака. Никой не отвори. Облегна се на стената, натискайки дълго звънеца. Катрин не би излязла, след като знаеше, че той ще дойде; просто не би го направила. Трудно му бе да повярва, че я няма. Слезе по стълбите, излезе на улицата и погледна към прозорците на нейния апартамент. Прозорците бяха тъмни.

Загледа се в прозорците, сякаш изправен пред огромно предателство. После изпита болезнено чувство на самота, като бездомник в големия град; за миг забрави собствения си адрес и съществуването си. Сети се за събранието, голямото събрание, на което чичо й се готвеше публично да стане мъченик. Ето къде е отишла проклетата малка глупачка! Изрече на глас:

— Да върви по дяволите!…

И забърза към залата на събранието.

Над квадратната рамка на входа към залата светеше гола електрическа крушка — синьо-бяло топче със заканителен блясък, твърде студен и ярък. Крушката се открояваше в тъмната улица и осветяваше процеждаща се струйка дъжд, искряща като стъклена игла. Беше толкова тънка и гладка, че Кийтинг потръпна, спомняйки си истории за хора, убити от пробождане с ледена висулка. Любопитни скитници безучастно обикаляха в дъжда край входа, редом с тях имаше няколко полицаи. Вратата беше отворена. Неосветеното фоайе беше изпълнено с хора, които не можеха да влязат в претъпканата зала; те слушаха високоговорител, специално поставен за случая. На входа три смътни фигури раздаваха брошури на минувачите. Единият беше охтичав небръснат млад мъж с дълъг гол врат; другият беше спретнат младеж с кожена яка и скъпо палто; третата беше Катрин Холси.

Стоеше под дъжда, от умора раменете й бяха отпуснати, а коремът — издаден напред, носът й блестеше, очите й грееха от възторг. Кийтинг спря и се вторачи в нея.

Подаде му брошура, протягайки механично ръка, после вдигна очи и го видя. Усмихна се без изненада и каза радостно:

— Виж ти, Питър! Колко мило, че си тук!

— Кейти… — той се задави. — Кейти, какво по дяволите…

— Трябваше да дойда, Питър. — В гласа й нямаше и следа от извинение. — Ти не разбираш, аз…

— Не стой на дъжда. Влез вътре.

— Не мога! Трябва да…

— Поне не стой на дъжда, глупачке! — бутна я грубо през вратата в един ъгъл на фоайето.

— Питър, скъпи, нали не ми се сърдиш? Ето какво стана: мислех, че чичо няма да ми позволи да дойда тук тази вечер, но в последния момент той каза, че мога да дойда, ако искам, и че мога да помогна с брошурите. Сигурна бях, че ще ме разбереш, оставих ти бележка на масата във всекидневната, за да ти обясня, и…

— Оставила си ми бележка? Вътре?

— Да… О… О, боже, не се сетих, та ти естествено не можеш да влезеш, колко съм глупава, но толкова бързах! Нали не ми се сърдиш, моля те! Знаеш ли какво означава това за него? Знаеш ли, че той се жертва, идвайки тук? Сигурна бях, че ще го направи. Казах им го, на хората, които знаят, че няма друга възможност, че това ще бъде краят за него… и наистина може би е така, но него не го е грижа. Такъв си е. Страх ме е, но съм и много щастлива, защото това, което той прави… ми вдъхва вяра във всички хора. Страх ме е, защото нали знаеш, Уайнънд ще…

— Млъкни! Всичко знам. И ми се повдига. Не ми се слуша за твоя чичо, за Уайнънд или за проклетата стачка. Да се махаме оттук.

— О, не, Питър! И дума да не става! Искам да го чуя и…

— Млъкнете вие там! — изшътка към тях някой от тълпата.

— Пропускаме всичко — прошепна тя. — Сега говори Остин Хелър. Не искаш ли да чуеш Остин Хелър?

Кийтинг погледна към високоговорителя с респект, какъвто изпитваше към всички известни имена. Не беше чел кой знае какво от Остин Хелър, но знаеше, че той е водещ коментатор на „Кроникъл“, великолепен независим вестник, архивраг на изданията на Уайнънд. Хелър произхождаше от стара известна фамилия и беше завършил в Оксфорд. Започна кариерата си като литературен критик и стана ненадминат майстор на словото, разобличаващ всички форми на принуда, частна или обществена, на небето и на земята; ругаеха го проповедници, банкери, женски клубове и профсъюзни активисти. Беше по-изискан от представителите на елита, които обикновено взимаше на подбив. Имаше по-яко телосложение от работниците, които обикновено защитаваше. Можеше да говори за най-новата пиеса на Бродуей, за средновековна поезия или международни финанси. Никога не даряваше пари на благотворителни организации, но харчеше от собствените пари повече, отколкото можеше да си позволи, за да защитава политически затворници навсякъде по света.