Айн Рэнд - Изворът

— Ето каква е вашата работа. Много интересна. Но не и практична. Не е зряла. Няма нито фокус, нито дисциплина. Юношеска. Оригиналност заради самата оригиналност. Въобще не е в духа на нашето време. Ако искате да знаете от какво имаме крещяща нужда днес, ето, нека ви покажа. — Извади скица от едно чекмедже на бюрото. — Тя е на един млад човек, който дойде при мен без никакви препоръки, начинаещ, който никога преди не е работил. Ако можете да направите подобни неща, няма ви се налага да търсите работа. Видях тази негова скица и веднага го взех на работа с начална заплата двадесет и пет на седмица. Безспорно той е скрит гений. — Подаде скицата на Роурк. Беше къща, приличаща на зърнен силоз, преливаща в опростена, измършавяла сянка на Партенона.

— Това — каза Гордън Л. Прескът — е оригиналност, новото във вечното. Опитайте в тази посока. Не бих казал, че ви предричам кой знае какво бъдеще. Трябва да сме откровени, не искам да ви създавам илюзии въз основа на авторитета си. Имате още много да учите. Не бих рискувал да гадая дали имате талант или ще го развиете по-късно. С усилен труд, може би… Но архитектурата е трудна професия и конкуренцията е неумолима, разбирате ли, съвсем неумолима… А сега, моля да ме извините, имам друга среща…

Една вечер през октомври Роурк се прибираше към къщи. Този ден беше още един от поредицата дни и месеци, останали зад него. Не можеше да каже какво се е случило в часовете на този ден, с кого се е срещнал, в каква форма е получил поредния отказ. Съсредоточаваше се изцяло върху няколкото минути, прекарани в някоя кантора и забравяше всичко останало; забравяше тези минути при самото излизане от кантората; трябваше да го направи, правеше го и после то вече не го интересуваше. Отново беше свободен по пътя си към дома.

Пред него се простираше дълга улица. Редиците високи сгради се сливаха пред погледа му. Имаше чувството, че може да протегне ръце, да хване кулите и да ги раздалечи. Вървеше бързо, паважът като трамплин отхвърляше стъпките му напред.

На трийсетина метра над земята видя осветен триъгълник от бетон. Не виждаше какво има под него, на какво се крепи; имаше пълната свобода да си представи какво му се иска да има там, как би го направил самият той. И внезапно го осени мисълта, че сега, в този миг, в този град, всички са убедени, че той никога няма да строи, никога… преди дори да е опитал. Но дълбоко в себе си той бе твърдо уверен, че това не е така. Сви рамене. Онова, което му се случваше в канторите, онова, което му казваха всички тези чужди хора, беше някаква вторична реалност, низ от незначителни случки по пътя на същността, до която те не можеха да стигнат или да се докоснат.

Зави по страничните улички към „Ист Ривър“. В далечината се виждаше самотен светофар — червено петънце в мрака. Старите къщи се свеждаха към земята, прегърбени под тежестта на небето. Улицата беше пуста и куха, отекваща от стъпките му. Вървеше с вдигната яка и с ръце в джобовете. Сянката му изникваше изпод обувките, когато минаваше покрай улична лампа и описваше в стената дълга черна дъга, като автомобилна чистачка.

Джон Ерик Снайт разгледа скиците на Роурк, отдели три настрана, събра останалите и ги подреди на купчина, отново погледна трите и ги хвърли една върху друга с резки движения на купчината:

— Забележително. Радикално, но забележително. Какво ще правите довечера?

— Защо? — попита изумен Роурк.

— Свободен ли сте? Имате ли нещо против да започнете веднага? Свалете си палтото, идете в чертожната зала, вземете инструменти от някого и направете скица на универсалния магазин, който сега преправяме. Съвсем бърза скица, най-обща идея, но трябва да я имам утре. Имате ли нещо против да останете до късно тази вечер? Отоплението работи. Ще кажа на Джо да ви донесе нещо за вечеря. Кафе, уиски, нещо друго? Само кажете на Джо. Можете ли да останете?

— Да — каза Роурк недоверчиво. — Мога да работя цялата нощ.

— Чудесно! Превъзходно! Точно от това винаги съм имал нужда — от човек на Камерън. Имам всякакви други хора. О, да, колко ви плащаха при Франкън?

— Шестдесет и пет.

— Е, аз не мога да пръскам пари като Гай Епикурееца. Най-много петдесет. Става ли? Чудесно. Направо започвайте. Ще извикам Билингс да ви обясни за магазина. Искам нещо модерно. Разбирате ли? Модерно, ярко, неудържимо, да им изхвръкнат очите. Не се ограничавайте. Стигнете докрай. Използвайте всяка щуротия, която ви хрумне, колкото по-шантаво, толкова по-добре. Давайте!