Айн Рэнд - Изворът

Това не беше злонамерено. Не беше и оценка за неговите способности. Те не го смятаха за неспособен. Просто не ги беше грижа да узнаят дали е добър. Някои изявяваха желание да видят скиците му. Подаваше им ги през бюрото, усещайки как мускулите на ръката му потрепват от свян, сякаш някой му разкъсва дрехите и го разголва, но изпитваше свян не защото тялото му остава голо, а защото е изложено на показ пред равнодушни очи.

От време на време отиваше до Ню Джърси, за да навести Камерън. Настаняваха се на верандата на къщата, построена на един хълм. Камерън беше в инвалидна количка, с ръце, отпуснати върху старото одеяло на коленете му.

— Как е, Хауърд? Трудно ли ти е?

— Не.

— Да ти дам ли препоръка за някой от негодниците?

— Не.

После Камерън престана да го разпитва по този въпрос. Не искаше да допусне мисълта, че Роурк е отхвърлен от техния град. Когато Роурк идваше при него, Камерън му говореше за архитектурата като за нещо, което им принадлежи само на тях двамата. Седяха заедно, загледани към града в далечината, в крайчеца на небето, отвъд реката. Небето потъмняваше и заблестяваше като синьо-зелено стъкло; сградите бяха като сгъстени облаци на стъкления фон, като сиво-сини облаци, замръзнали в прави ъгли и вертикални линии, а залезът падаше в плен на извисилите се кули…

Летните месеци отминаваха. Списъкът се изчерпа и той отиваше повторно в някои от фирмите, където първия път бе получил отказ. Роурк установи, че някои неща за него се бяха разчули. Казваха му едни и същи думи — изричани направо, плахо, гневно или извинително: „Изключили са те от Стантън. Бил си уволнен от кантората на Франкън.“ В различните гласове на хората, изговарящи тези думи, звучеше обща нотка: нотка на облекчение от увереността, че някой друг вече е взел решението вместо тях.

Вечер сядаше на перваза на прозореца в стаята си и пушеше. Разтваряше ръка върху стъклото и гледаше града под пръстите си. Усещаше студеното стъкло до кожата си.

През септември прочете в „Архитектурна трибуна“ статия, озаглавена „Дайте път на утрешния ден“ от Гордън Л. Прескът, член на Американската гилдия на архитектите. Статията гласеше, че трагедията на професията са изпитанията пред талантливите начинаещи; че в тази борба затъват неоценени дарби; че архитектурата загива поради липса на свежа кръв и мисъл, поради липса на оригиналност, въображение и смелост; и че авторът на статията си поставя за цел да издирва перспективни начинаещи архитекти, да ги насърчава, да ги развива и да им дава шанса, който заслужават. Роурк не бе чувал за Гордън Л. Прескът, но статията звучеше искрено и убедително. Тръгна към кантората на Прескът, усещайки за първи път искрица надежда.

Приемната в кантората на Гордън Л. Прескът беше изискано обзаведена в сиво, черно и червено; излъчваше и сдържаност, и дързост. Млада и много красива секретарка уведоми Роурк, че не може да се срещне с господин Прескът без предварителна уговорка, но ще и бъде приятно да му определи час за следващата сряда в два и петнайсет. В сряда, в два и петнайсет, секретарката се усмихна на Роурк и го помоли да седне и да почака малко. В четири и четиридесет и пет Роурк беше приет в кабинета на Гордън Л. Прескът.

Гордън Л. Прескът носеше сако от кафяв туид и бяло ангорско поло. Беше тридесет и пет годишен, висок и атлетичен, на лицето му бе изписана строга житейска мъдрост, но имаше мека кожа, топчест нос и малки, пълни устни, като на колежански любимец. Лицето му беше загоряло от слънцето. Русата му коса беше подстригана ниско, като на пруски военен. Беше подчертано мъжествен, подчертано нехаеше за елегантността и видимо осъзнаваше ефекта от всичко това.

Вслуша се мълчаливо в думите на Роурк. Очите му бяха като хронометър, отброяващ всяка секунда, изтичаща при всяка дума на Роурк. Изслуша първото изречение, а на второто го прекъсна и изрече рязко:

— Нека видя чертежите ви. — Сякаш искаше да стане ясно, че всичко, което може да каже Роурк, вече му е добре известно.

Пое чертежите със загорелите си ръце. Преди да ги погледне, каза:

— Толкова много млади мъже идват при мен за съвет, толкова много. — Хвърли поглед към първата скица, но вдигна глава, преди да я е видял. — Разбира се, начинаещите много трудно успяват да съчетаят практическото с възвишеното. — Мушна най-горната скица под купчината. — Архитектурата е предимно утилитарно понятие и проблемът е да се извиси принципа на прагматизма в света на естетичната абстракция. Всичко друго е безсмислено. — Хвърли поглед на следващите две скици и ги мушна отдолу. — Не понасям мечтатели, за които архитектурата е свещен кръстоносен поход в името на самата нея. Великият динамичен принцип е общият принцип на изравняване на хората. — Погледна следващата скица. — Вкусът и сърцето на обществото са върховен критерий за твореца. Гений е онзи, който умее да изрази общото. Изключителното е да се докоснеш до обикновеното. — Претегли с ръка купчината чертежи, установи, че е прехвърлил половината и ги остави на бюрото.