Айн Рэнд - Изворът

— Радвам се да те видя, момчето ми! Какво ще пийнеш? Уиски със сода или малко бренди?

— Нищо, благодаря. Само една цигара.

— Ето… Момчето ми, изглеждаш чудесно! По-добре от всякога. Как го постигаш, негоднико? Имам да ти казвам толкова много неща! Как е във Вашингтон? Всичко наред ли е? — И преди Кийтинг да успее да отговори, Франкън продължи: — Случи ми се нещо ужасно. Много съм разочарован. Помниш ли Лили Ландау? Мислех си, че имам стабилна връзка с нея, но последния път като се видяхме, тя ми тегли шута! И знаеш ли с кого е? Ще се изненадаш. Гейл Уайнънд, представи си! Момичето се цели нависоко. Нейни снимки и най-вече снимки на краката й шестват из всички негови вестници. Познай дали това ще й е от полза! А какво мога да й предложа аз? И знаеш ли какво направил той? Ако си спомняш, тя все повтаряше, че никой не е в състояние да й даде онова, което винаги е желаела най-силно — къщата от нейното детство и скъпото й родно австрийско селце. Е, Уайнънд го купил преди време, цялото проклето селце, и го пренесъл тук — на малки парченца! — и отново го сглобил на Хъдсън, и то сега е там, със своите калдъръми, с черквата, ябълковите дървета, кочините и всичко останало! Преди две седмици го поднесъл на Лили. Как ти се струва? След като царят на Вавилон подарил висящи градини на своята носталгична царица, защо да не го направи и Гейл Уайнънд? Лили се разтапя от усмивки и благодарности — но горкото момиче всъщност е нещастно. Много повече й се иска палто от визон. Никога не е искала проклетото селце. И Уайнънд го знаеше. Но сега селцето си е там, на Хъдсън. Миналата седмица устроил тържество специално в нейна чест, точно там, в селцето — карнавал, а самият г-н Уайнънд се маскирал като Чезаре Борджия… представи си! Ако може да се вярва на онова, което се говори, но нали знаеш, за Уайнънд нищо не може да се докаже. И какво прави той на другия ден? Позира там, на същото място, с малки ученици, които никога не са виждали австрийско селце — филантроп! — и пуска снимките по всичките си вестници с много сърцераздирателни приказки за образователните ценности и получава купища поздравления от женски клубове! Искам да знам какво ще направи със селцето, когато разкара Лили! А той ще я разкара със сигурност, защото връзките му не траят дълго. Как мислиш, имам ли шанс тогава да се върне при мен?

— Определено — каза Кийтинг. — Определено имаш. Как вървят нещата в кантората?

— Добре. Както обикновено. Лусиъс беше настинал и изпи до дъно най-хубавия ми „Баз Арманяк“. Не е добре за сърцето му, а и струва сто долара кашона!… Освен това Лусиъс се забърка в една каша. Заради неговия проклет порцелан. Купил някакъв чайник от склад за крадени вещи. Знаел е, че чайникът е краден. Положих доста усилия, за да не се замесим в скандал… О, между другото, уволних твоя приятел, как се казваше? Роурк.

— О! — каза Кийтинг, изчака един миг и попита: — Защо?

— Нагло копеле! Откъде го намери тоя?

— Какво стана?

— Реших да съм добър с него, да му дам шанс. Помолих го да направи скица за „Фарел Билдинг“ — сградата, която Брент най-после успя да проектира. Убедихме Фарел да я приеме, нали помниш, опростения дорийски стил — но твоят приятел отказа. Изглежда има някакви идеали или нещо такова. Така че му показах вратата… Какво става? Защо се усмихваш?

— Нищо. Просто си го представих.

— Не искай от мен да го върна на работа!

— Не, разбира се.

Дни наред Кийтинг живееше с мисълта, че трябва да посети Роурк. Не знаеше какво ще му каже, но смътно усещаше, че трябва да му каже нещо. И непрекъснато отлагаше. Ставаше все по-уверен в работата си. Усещаше, че в крайна сметка няма нужда от Роурк. Дните минаваха, но той не отиде при Роурк. Изпита облекчение, че е свободен да го забрави.

От прозорците на стаята си Роурк виждаше покривите, водните резервоари, комините, колите, профучаващи долу по улицата. Имаше нещо заплашително в тишината на стаята, в безцелните дни, в отпуснатите му бездейни ръце. Усещаше и друга заплаха, издигаща се от града под него, сякаш всеки прозорец, всяка ивица паваж се затваря мрачно в безмълвна съпротива. Но това не го смущаваше. Отдавна го знаеше и го бе приел.

Направи списък на архитектите, чиято работа презираше най-малко, по реда на по-малкото зло, и се зае да си търси работа, студено, разумно, без гняв или надежда. Нямаше представа дали през тези дни се чувства зле; знаеше само, че трябва да намери изход.

Срещаше се с различни архитекти. Едни го гледаха през бюрото любезно и разсеяно. Сякаш искаха да кажат, че амбицията му да стане архитект е трогателна, похвална, странна и очарователно тъжна, като всички заблуди на младостта. Други му се усмихваха с тънки, стиснати устни, сякаш се наслаждаваха на присъствието му в стаята, защото чрез него осъзнаваха собствената си важност. Трети се държаха студено, приемайки амбицията му като лична обида. Четвърти бяха груби, а безцеремонният им тон сякаш казваше, че имат нужда от добри чертожници, че винаги са имали нужда от добри чертожници, но той не е такъв, и ако обича да не ги заставя да го казват направо.