— Вие сте бъдещият архитект на Америка, господин Кийтинг. — Нищо, че никога не бе виждала негови сгради.
Откри как да компенсира зависимостта си от Роурк. Влизаше в чертожната зала сутрин, хвърляше нещо за чертане на масата на Роурк и казваше:
— Хауърд, моля те, изпълни го, и то бързо.
Към обед пращаше при Роурк някое момче, което казваше на висок глас:
— Г-н Кийтинг иска да се явите веднага в кабинета му.
Друг път излизаше от кабинета си, тръгваше към Роурк и казваше така, че да чуят всички в залата:
— Къде по дяволите са онези планове за водопроводите на Дванадесета улица? Хауърд, би ли ги потърсил в папките?
Отначало се опасяваше от реакцията на Роурк. Но като видя, че няма никаква реакция, а само мълчаливо послушание, се освободи от всички задръжки. Изпитваше почти плътско удоволствие да дава нареждания на Роурк; но пасивната услужливост на Роурк събуждаше у него ярост и негодувание. Продължаваше по същия начин и знаеше, че го прави само защото Роурк не се гневи. Всеки път изпитваше отчаяно желание да го накара да избухне. Но той не избухваше.
Роурк се чувстваше добре в дните, когато го пращаха да инспектира строежите. Движеше се по стоманените скелета по-леко, отколкото по тротоарите. Работниците наблюдаваха с любопитство как ходи по тесните дъски и по гредите, висящи над празно пространство, с умение, равно на умението на най-добрите сред тях.
Беше мартенски ден. Небето беше бледозелено, докоснато от първия полъх на пролетта. В Сентръл Парк, на 150 метра по-надолу, земята имитираше небето, оцветена в нюанс на кафяво, което обещава да стане зелено. Езерата проблясваха като парчета счупено стъкло под паяжината на голите клони. Роурк вървеше по скелето на бъдещ гигантски хотел. Спря при един електротехник и се загледа в работата му.
Той усърдно огъваше тръби около някаква греда. Задачата му изискваше часове напрежение и търпение, а мястото беше претоварено, противно на всякакви изчисления. Пъхнал ръце в джобовете, Роурк наблюдаваше бавната и трудна работа на човека.
Електротехникът вдигна глава и рязко се обърна към него. Имаше голяма глава, лицето му беше очарователно грозно — не беше старо, нито отпуснато, а прорязано от дълбоки бръчки, с широки челюсти, увиснали като на булдог. Имаше изумителни очи — широки, кръгли и сини като порцелан.
— Е? — попита ядосано работникът, — какво искаш, Рижко?
— Губиш си времето — каза Роурк.
— Наистина ли?
— Да.
— Не ми го казвай!
— Ще ти трябват часове, за да извиеш тръбите около тази греда.
— Да не би да знаеш как да стане по-добре?
— Определено.
— Разкарай се, момко. Нямаме нужда от многознайници.
— Пробий дупка в гредата и прекарай тръбите през нея.
— Какво?
— Пробий гредата.
— Дяволите да ме вземат, ако го направя!
— Няма да те вземат.
— Не се прави така.
— Правил съм го точно така.
— Ти ли?
— Така се прави навсякъде.
— Тук не се прави така. Не и от мен.
— Тогава ще го направя вместо теб.
Мъжът кресна:
— Колко забавно! Да не би кабинетните момчета да са се научили на мъжка работа?
— Дай ми горелката.
— Внимавай, момче! Ще ти изгори хубавите розови пръстчета!
Роурк надяна ръкавиците и маската на мъжа, взе ацетиленовата горелка, коленичи и насочи тънка струя син пламък в средата на гредата. Мъжът стоеше, загледан в него. Роурк насочваше наситената, съскаща огнена струя с твърда ръка, леко потрепваща от силата й, но я поддържаше право в целта. Нямаше никакво усилие в позата му, напрегната бе само в ръката му. Синият огън, изяждащ бавно метала, сякаш излизаше не от пламъка, а от ръката, която го държеше.
Свърши, изключи горелката и се изправи.
— Исусе! — възкликна електротехникът. — Та ти умееш да работиш с горелка!
— Така излиза, нали? — Махна ръкавиците и маската и ги върна на мъжа. — Можеш да го правиш по този начин. Кажи на шефа си, че аз съм наредил.
Електротехникът се взираше благоговейно в дупката, пробита майсторски в гредата. Промърмори:
— Къде си се научил да работиш така, Рижко?
Роурк се усмихна бавно и с весела усмивка прие тези думи като признание за победата си.
— Работил съм като електротехник, водопроводчик, занитвач и много други неща.
— Освен това си ходил и на училище?
— Да, в известен смисъл.
— И ще ставаш архитект?
— Да.
— Ще бъдеш първият, който знае нещо повече от хубави картинки и партита с чай. Да знаеш само какви отличници ни пращат от кантората.
Читать дальше