Айн Рэнд - Изворът

— От какво съм се отрекъл?

— О, ти никога не ще се отречеш от нищо! Просто минаваш през трупове, за да постигнеш целта си. Но си се отрекъл от всичко онова, което никога не ще пожелаеш.

— Не можеш да искаш и двете неща.

— Кои две неща?

— Слушай, Питър. Никога не съм ти разказвал такива неща за себе си. Какво те кара да мислиш така? Никога не съм те карал да избираш между мен и каквото и да било друго. Защо мислиш, че трябва да избираш? Защо се чувстваш неловко, след като смяташ — след като си уверен, че аз греша?

— Не знам. Не знам какво имаш предвид. — И внезапно го попита: — Хауърд, защо ме мразиш?

— Не те мразя.

— Точно затова става дума! Защо поне не ме мразиш?

— А защо да те мразя?

— Просто за да проявиш някакво отношение към мен. Знам, че не ме харесваш. Не харесваш никого. Би било по-добре да признаеш съществуването на хората, като ги мразиш.

— Аз не съм добър, Питър.

Кийтинг се зачуди какво да му отговори. Роурк каза:

— Иди си вкъщи, Питър. Получи каквото искаше. Остави нещата такива, каквито са. Ще се видим в понеделник.

Роурк седеше край масата в чертожната зала на „Франкън&Хайер“ с молив в ръка. Над лицето му се спускаше кичур оранжева коса. Задължителният перленосив комбинезон му стоеше като затворническа униформа.

Наложи си да свиква с новата работа. Чертаеше с чисти линии стоманени греди и се опитваше да не мисли каква сграда ще носят гредите. Понякога му беше трудно. Между него и плана на сградата, върху който работеше, заставаше планът на сградата такава, каквато трябваше да бъде. Представяше си как я проектира, как променя линиите, които чертае, как ги насочва, за да създаде нещо прекрасно. Трябваше да задуши тези мисли. Трябваше да убие видението. Трябваше да се подчинява и да чертае, следвайки указанията. Това му причиняваше такава болка, че гневно свиваше рамене. Казваше си: толкова ли е трудно? — трябва да свикнеш.

Но болката оставаше — както и безсилното удивление. Онова, което си представяше, беше много по-истинско от хартията, кантората и поръчките. За него беше непонятно защо другите не си дават сметка как стоят нещата и защо са толкова равнодушни. Гледаше хартията пред себе си. Чудеше се как може да съществува и да се налага подобна некадърност. Не можеше да го проумее. А действителността, в която беше възможно всичко това, за него не беше съвсем реална.

Но знаеше, че няма да е задълго така; трябваше да чака; можеше само да чака; нямаше значение какво изпитва; просто трябваше да чака.

— Господин Роурк, готов ли сте със стоманеното скеле за готическия купол на сградата на Американската радиоразпръсквателна корпорация?

Нямаше приятели в чертожната зала. Присъстваше като мебел — полезен, безличен и мълчалив. Единствен началникът на инженерния отдел, където постъпи Роурк, каза на Кийтинг, след като изминаха първите две седмици.

— По-умен си, отколкото предполагах, Кийтинг. Благодаря ти.

— За какво? — попита Кийтинг.

— За нещо, което със сигурност не си направил умишлено — каза началникът на отдела.

Веднъж Кийтинг спря до масата на Роурк и му каза тихо:

— Ще се отбиеш ли в кабинета ми, като свършиш довечера, Хауърд? Не е нещо важно.

Роурк дойде и Кийтинг започна:

— Как ти се струва тук, Хауърд? Ако искаш нещо, само ми кажи, и аз ще…

Роурк го прекъсна:

— Защо ме извика?

Кийтинг извади няколко скици от едно чекмедже и му ги показа:

— Знам, че са направени съвсем както трябва, но ти как ги намираш?

Роурк погледна скиците. Понечи да ги хвърли в лицето на Кийтинг и да напусне, но го възпря една мисъл: мисълта, че това е сграда и той трябва да я спаси, така, както човек не би подминал давещ се, а веднага би скочил да го спаси.

Зае се със скиците. Работеше с часове, понякога по цяла нощ, а Кийтинг седеше и гледаше. Роурк забравяше за присъствието на Кийтинг. Пред очите му беше само сградата и предоставеният му шанс да й придаде форма. Знаеше, че тази форма ще бъде променена, съсипана, изопачена. И все пак в плана ще остане някакъв ред и разум. Ще стане по-добра сграда, отколкото ако бе отказал.

Понякога Кийтинг носеше на Роурк скица на по-проста, по-изчистена, по-неподправена сграда. Тогава казваше:

— Не е зле, Питър. Ставаш по-добър.

И Кийтинг усещаше странна лека тръпка, чувстваше в себе си нещо тихо, неприкосновено и скъпоценно. Това беше усещане, което не успяваха да пробудят у него с комплиментите си нито Гай Франкън, нито клиентите, нито който и да било друг. А после го забравяше и изпитваше голямо удоволствие; когато богата дама промълви над чаша чай: