Айн Рэнд - Изворът

— Вече си готова — каза той, вдигна я и занесе на едно кресло.

Държеше я в прегръдката си и я целуваше, а тя се смееше щастливо, заровила глава в рамото му.

— Кейти, ти си невероятно глупаче, косата ти ухае толкова приятно!

Тя каза:

— Не мърдай, Питър. Така ми е добре.

— Кейти, искам да ти кажа, че днес имах чудесен ден. Следобед беше официалното откриване на „Бордман Билдинг“. Нали знаеш, надолу по Бродуей, сграда на двадесет и два етажа, с остра готическа кула. Франкън получи стомашно разстройство и ме изпрати като свой представител. И без това съм проектирал тази сграда и… О, както и да е, ти не разбираш от тези неща.

— Разбирам, Питър. Виждала съм всички твои сгради. Имам ги на снимки. Изрязвам ги от вестниците. И си правя албум с изрезки от вестниците, като албумите на чичо. О, Питър, толкова е хубаво!

— Кое?

— Албумите на чичо, и писмата му… всичко това… — Тя протегна ръка към хартиите на пода, сякаш за да ги прегърне. — Представи си, тези писма идват от цялата страна, от съвсем непознати хора, които толкова го ценят. А аз му помагам, нищо, че съм никоя, той ми поверява толкова важна работа! Всичко това е толкова трогателно и отговорно — какво значение имат дреболиите, които могат да ни се случат, а това засяга цялата страна!

— Така ли? Той ли ти го каза?

— Нищо не ми е казвал. Но ако си живял няколко години при него, не можеш да не придобиеш част от… това негово себеотрицание.

Искаше му се да се ядоса, но отвърна с усмивка на искрящата й усмивка, на новия огън в нея.

— Ще ти кажа следното, Кейти: отива ти, адски ти отива. Знаеш ли, можеш да изглеждаш великолепно, ако се научиш да се обличаш. Някой ден ще те измъкна оттук и ще заведа при добра шивачка. Искам да се запознаеш с Гай Франкън. Ще ти хареса.

— Нали ми каза веднъж, че няма да ми хареса.

— Така ли съм ти казал? Е, тогава не съм го познавал добре. Той е чудесен. Искам да се запознаеш с всички… ей, къде отиваш? — тя погледна часовника на китката му и се опита да се освободи от прегръдката му.

— Аз… почти девет часа е, Питър, трябва да свърша, преди чичо Елсуърт да се прибере. Той ще се върне около единадесет, тази вечер произнася реч на профсъюзно събрание. Мога да работя, докато си говорим, имаш ли нещо против?

— Разбира се, че имам! Да вървят по дяволите почитателите на скъпоценния ти чичо! Нека се оправя сам. Стой, където си.

Тя въздъхна и покорно отпусна глава на рамото му.

— Не бива да говориш така за чичо Елсуърт. Въобще нямаш представа за него. Прочете ли книгата му?

— Да! Прочетох я, тя е блестяща и поразителна. Но където и да отида, слушам само за тази проклета книга, затова нека сменим темата, съгласна ли си?

— Още ли не искаш да се запознаеш с чичо Елсуърт?

— Защо? Кое те кара да мислиш така? Искам да се запозная с него.

— О…

— Какво?

— Веднъж ми каза, че не искаш да го познаваш чрез мен.

— Така ли съм казал? Как успяваш да запомниш всяка глупост, която съм изтърсил?

— Питър, аз не искам да се запознаваш с чичо Елсуърт.

— Защо?

— Не знам. Глупаво е, но просто не искам. Не знам защо.

— Добре, тогава забрави. Ще се запозная с него, като му дойде времето. Кейти, вчера си стоях до прозореца в стаята и мислех за теб. Толкова ми се искаше да си до мен, почти те извиках, но беше много късно. Толкова съм самотен без теб, аз…

Тя го слушаше, обвила с ръце врата му. Изведнъж погледна зад него, отвори ужасено уста, скочи, прекоси стаята, запълзя на лакти и колене и измъкна един бледолилав плик изпод бюрото.

— Какво става, за бога? — ядосано попита той.

— Това писмо е много важно — отвърна тя, все още коленичила, стискайки здраво плика в малкото си юмруче. — Писмото е толкова важно, а ето че едва ли не е попаднало в кошчето за боклук, може би съм го помела, без да го видя. То е от бедна вдовица с пет деца, най-големият й син иска да стане архитект и чичо Елсуърт ще му уреди стипендия.

— Е — каза Кийтинг и се изправи. — Започва да ми омръзва. Хайде да излезем, Кейти. Да се поразходим навън. Хубава вечер е. Тук като че ли не си на себе си.

— Чудесно! Да се поразходим.

Навън се стелеше пелена от сняг, ситен, сух и безплътен, увиснал във въздуха, изпълващ тесните пространства над улиците. Вървяха притиснати един в друг, а стъпките им оставяха дълги кафяви следи по белите тротоари.

Седнаха на една пейка на площад „Уошингтън“. Снегът се сипеше над площада. Откъсваше ги от къщите и от града зад тях. През сянката на съседния свод се процеждаха светли точици, стоманенобели, зелени и мръсно червени.