Айн Рэнд - Изворът

Забрави как бе проектирал първата си сграда, забрави страха и съмненията около нейното създаване. Научи колко е просто. Клиентите му бяха готови да приемат всичко, стига да им предложи внушителна фасада, величествена входна врата и великолепен салон, с който да смайват гостите си. Така всички оставаха доволни: Кийтинг не го беше грижа, стига клиентите му да са впечатлени, клиентите не ги беше грижа, стига гостите да са впечатлени, а гостите изобщо не ги беше грижа за нищо.

Госпожа Кийтинг даде под наем къщата си в Стантън и дойде да живее при него в Ню Йорк. Той не я искаше, но не можа да й откаже — тя беше негова майка и нямаше как да й откаже. Посрещна я малко нетърпеливо, очаквайки, че може би ще се впечатли от неговия възход. Тя обаче не се впечатли; огледа стаите, дрехите, банковите му книжки и каза само:

— Не е зле, Пити… засега.

Веднъж го посети за половин час в кантората. Вечерта му се наложи в продължение на час и половина, извивайки и пукайки ставите на пръстите си, да изслуша съветите й:

— Този Уидърс има много по-скъп костюм от твоя, Пити. Така не бива. Трябва да пазиш авторитета си пред тези момчета. Малкият, който ти донесе плановете — не ми хареса начинът, по който ти говори… О, нищо, нищо, просто на твое място не бих го изпускала от очи… Онзи с дългия нос не ти е приятел… Няма значение, сигурна съм… Пази се от Бенет. Ако бях на теб, бих се отървала от него. Амбициозен е, личи му…

След това попита:

— Гай Франкън… има ли деца?

— Има дъщеря.

— О… — каза госпожа Кийтинг. — Как изглежда?

— Не съм я виждал.

— Но, Питър — каза тя, — направо е обидно за господин Франкън, ако не си направил опит да се запознаеш със семейството му.

— Тя учи в колеж, майко. Ще се запозная с нея някой ден. Става късно, майко, а утре имам много работа…

Но вечерта и на следващия ден това не му излезе от ума. Мислил беше по въпроса и преди. Знаеше, че дъщерята на Франкън отдавна е завършила колеж и работи в „Банър“, където пише редовно малка рубрика за домашни украси. В кантората като че ли никой не я познаваше. Франкън никога не говореше за нея.

На следващия ден, докато обядваха, Кийтинг реши да повдигне въпроса.

— Чувам толкова хубави неща за дъщеря ти — каза той на Франкън.

— Къде чуваш хубави неща за нея? — попита заплашително Франкън.

— Е, нали знаеш, човек подочува разни неща. Тя пише блестящо.

— Да, пише блестящо. — Франкън млъкна.

— Гай, бих искал да се запозная с нея.

Франкън го погледна и въздъхна уморено.

— Знаеш, че не живее при мен — каза Франкън. — Има си собствен апартамент; дори не съм сигурен дали помня адреса… О, вероятно някой ден ще се запознаеш с нея. Питър. Няма да я харесаш.

— Защо говориш така?

— Има някои неща, Питър… Боя се, че като баща съм се провалил напълно… Кажи ми, Питър, какво каза госпожа Менъринг за новото споразумение за стълбището?

Кийтинг усети гняв и разочарование — но и облекчение. Гледаше набитата фигура на Франкън и се питаше каква ли външност е наследила дъщерята, за да изпадне в такава немилост пред баща си. Богата и грозна като грехопадението, като повечето такива момичета, реши той. Но това не ще го спре — един ден. Зарадва се, че засега този ден се отлага. Помисли си нетърпеливо, че довечера ще отиде при Катрин.

Госпожа Кийтинг се запозна с Катрин в Стантън. Надявала се бе, че Питър ще я забрави. Но вече разбра, че той не я е забравил, макар че рядко говореше за Катрин и не я водеше в дома си. Госпожа Кийтинг никога не споменаваше Катрин по име, но бърбореше за бедни момичета, които се лепват за блестящи млади мъже, за момчета с бъдеще, които провалят кариерата си, женейки се за неподходящи жени; четеше му всяка вестникарска дописка за прочути мъже, които се развеждат със съпругите си от простолюдието, защото са недостойни за именитите си съпрузи.

Отивайки към дома на Катрин същата вечер, Кийтинг мислеше за няколкото си срещи с нея; те не се отличаваха с нищо особено, но бяха единственото, за което си спомняше от живота си в Ню Йорк.

Покани го във всекидневната на чичо й, където цареше хаос — на килима бяха пръснати писма, преносима пишеща машина, вестници, ножици, кутии и лепило.

— Ох! — изпъшка Катрин, отпускайки се на колене сред безпорядъка. — Ами сега?

Погледна го с обезоръжаваща усмивка и разпери ръце над безредните бели купчини. Вече беше почти на двадесет години, но изглеждаше на седемнадесет.

— Сядай, Питър. Мислех, че ще свърша преди да дойдеш, но не успях. Това са писма от почитатели на чичо и изрезки на негови статии от вестниците. Трябва да ги подредя, да отговоря на писмата, да напиша благодарствени бележки и… О, трябва да видиш какво му пишат хората! Писмата са чудесни. Не стой така. Няма ли да седнеш? След минутка съм готова.