Айн Рэнд - Изворът

Симпсън и старецът в приемната отдавна бяха уволнени. Остана само Роурк. Седеше безмълвен в зимните вечери и гледаше Камерън, отпуснат на бюрото, изпънал ръце, с глава опряна върху тях. Под лампата проблясваше бутилка.

Един февруарски ден Камерън, който не беше помирисвал алкохол от няколко седмици, посегна да вземе една книга от рафта и рухна в краката на Роурк, внезапно, направо, безвъзвратно. Роурк го занесе в дома му. Лекарят заяви, че ако се опита да се надигне от леглото, сам ще си произнесе смъртната присъда. Камерън го знаеше. Лежеше неподвижно на възглавницата, с ръце, отпуснати от двете страни на тялото, с немигащи и празни очи. Каза:

— Нали ще затвориш кантората вместо мен, Хауърд?

— Да — каза Роурк.

Камерън затвори очи и повече не продума. Роурк остана цялата нощ до леглото му. Не можеше да разбере дали старецът спи или е буден.

Появи се сестрата на Камерън, която живееше някъде в Ню Джърси. Тя беше хрисима белокоса старица с треперещи ръце и безлично лице, безмълвна, примирена и изгубила всякаква надежда. Имаше оскъдна малка рента. Пое отговорността да прибере брат си в своя дом в Ню Джърси. Никога не се бе омъжвала и нямаше никакви други близки. Не беше нито доволна, нито недоволна от това бреме — преди много години беше изгубила напълно способността да се вълнува.

В деня на заминаването си Камерън даде на Роурк писмо, което беше писал през нощта. Писал го бе мъчително, върху стара чертожна дъска на коленете, с гръб, опрян на възглавницата. Писмото, адресирано до известен архитект, беше препоръка, с която Роурк да потърси работа при него. Роурк го прочете и гледайки към Камерън, а не към ръцете си го скъса на две, сгъна парчетата и ги скъса повторно.

— Не — каза Роурк. — Няма да ги молите за нищо. Не се тревожете за мен.

Камерън кимна и дълго мълча. После каза:

— Закрий кантората, Хауърд. Остави им мебелите вместо неплатения наем. Но вземи рисунката от стената в моя кабинет и ми я изпрати. Само нея. Изгори всичко останало. Всичките книжа, папки, чертежи и договори, всичко.

— Добре — каза Роурк.

Госпожица Камерън влезе със санитарите и носилката. Качиха се в линейката и тръгнаха към ферибота. На входа за ферибота Камерън каза на Роурк:

— Сега си тръгни.

Добави:

— Идвай да ме виждаш, Хауърд… Не много често…

Роурк се обърна и си тръгна, а санитарите понесоха Камерън към кея. Беше сива утрин и във въздуха се носеше студен, гнил мирис на море. Една чайка се спусна ниско над улицата, сива като литнало парче вестник на фона на влажния мръсен камък.

Вечерта Роурк отиде в затворената кантора на Камерън. Не светна лампите. Запали огън в печката за дърва в кабинета на Камерън и изсипа едно по едно всички чекмеджета в огъня, без да ги поглежда. Хартията шумолеше сухо в тишината, из тъмната стая се понесе лек мирис на плесен, а огънят съскаше, пращеше и бълваше ярки езици. От време на време от пламъците изскачаше бяло парче хартия с обгорени краища. Той го връщаше обратно с желязната линия.

Горяха планове на прочути сгради, проектирани от Камерън, както и планове на непостроени сгради; горяха хелиографни копия с тънки бели линии на трегери, които все още се издигаха някъде; горяха договори, носещи подписи на известни личности; от време на време в червените пламъци проблясваше седемцифрена сума, написана на пожълтяла хартия, която лумваше и потъваше в тънък вихър от искри.

От писмата в стара папка изпадна изрезка от вестник. Роурк я вдигна от пода. Беше изсъхнала, крехка и пожълтяла. В ръцете му се пречупи по ръбовете. Беше интервю, дадено от Хенри Камерън на 7 май 1892 г. Той бе казал: „Архитектурата не е бизнес, нито кариера, а кръстоносен поход и отдаване на радост, заради която си заслужава светът да съществува.“ Пусна изрезката в огъня и взе следващата папка.

Събра всички остатъци от моливи от бюрото на Камерън и ги хвърли в огъня.

Застана над печката, без да помръдва, без да поглежда надолу. Усещаше трептенето на жаравата, проблясваща в периферията на погледа му. Гледаше рисунката на непостроения небостъргач, закачена на стената пред него.

Течеше третата година, откакто Питър Кийтинг постъпи във фирмата „Франкън&Хайер“. Ходеше с високо вдигната глава, с изучено изправена стойка; имаше вид на преуспяващ млад мъж от рекламите за скъпи самобръсначки или не много скъпи автомобили.

Носеше хубави дрехи и виждаше, че хората го забелязват. Нае скромен, но модерен апартамент на „Парк Авеню“. Купи си три ценни гравюри и първото издание на класически роман, който нито прочете, нито дори отвори. Понякога придружаваше клиенти в Метрополитън Опера. Отиде на Карнавала и предизвика фурор, предрешен като средновековен каменоделец, в алено кадифе и клин. Споменаха за него в светската хроника — за първи път името му бе отпечатано във вестника. Запази изрезката.